Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Портрети

Човекът, който обича да бъде мразен

Румен Воденичаров - освирканият герой

Крум Благов

Видях го за пръв път, когато застана на стъпалата на църквата “Александър Невски” да говори на митинга на 18 ноември 1989 г. До този момент ораторите бяха прекъсвани само от одобрителни възгласи и ръкопляскания. Петдесет хиляди души за пръв път чуваха от високоговорители собствените си мисли.

Тогава пред микрофона застана Воденичаров. Множеството настръхна още от обръщението "дами и господа”, което по онова време звучеше предизвикателно. Когато обаче той каза, че трябва да се върнат имената на "възродените” турци, митингът за пръв път задюдюка срещу оратор. А той само изчака тълпата да затихне и продължи речта си. Така го запомних: като първия освиркан опозиционер след 10 ноември.

Оттогава изтече много вода и не един от хората, които стояха тогава на стъпалата, слязоха надолу или минаха в другия лагер. Двама от инициаторите на митинга, Стефан Продев и Анжел Вагенщайн, по-късно се отдръпнаха - може би си бяха представяли СДС като вътрешнопартийна опозиция. Чавдар Кюранов след кратко блуждаене се завърна в партийните редици; един след друг бяха освиркани от своите Александър Каракачанов, Петко Симеонов и Петър Дертлиев. Велко Вълканов след като обиколи като пчеличка Кръглата маса от всички страни, седна от онази, на която не беше заставал никога преди. И все пак нито един от тях не е така мразен като Румен Воденичаров. При това срещу него, за разлика от Каракачанов и Симеонов, няма обвинения в злоупотреби. Причината едва ли е само в това, че се кандидатира за вицепрезидент с поддръжката на врага - предишният кандидат за президент на БСП Чавдар Кюранов също бе сред основателите на СДС. Сигурно обяснението не се свежда и до отношението му към турците, което за две години отиде от единия до другия полюс. Все пак Воденичаров не е единственият, направил през това време салтомортале. Примери - колкото щеш и в двата лагера. Но нито един от тези заклеймявани като ренегати политици не е оплюван, освирквай, руган и дори бит с такова усърдие като бившия борец за правата на човека.

Винаги срещу течението

За него има две партийни обяснения. Едното, седесарското, е, че Воденичаров е дълбоко законспириран още отпреди 10 ноември 1989 г. комунистически агент в опозицията срещу режима. Другото, бесепарското, че добрият и честен борец срещу тоталитаризма Румен след победата на здравите сили се събрал с лоши другари, но бързо осъзнал грешката си и минал на страната на добрите. И двете ми се виждат наивни и повърхностни.

Ако БКП имаше толкова верен агент в ръководството на СДС, би било глупаво да го разконспирира така рано - още преди приемането на Конституцията. Ако пък Воденичаров беше толкова последователен, колкото твърдят сегашните му съюзници, защо толкова бързо смени убежденията си по националния въпрос.

Някои обясняват лутанията в политическата му ориентация със семейните чувства, дълбоко оскърбени от нетактичната бележка на Венци Димитров към покойния Пирин Воденичаров в парламента. Но те пропускат, че Румен излезе от СДС още през пролетта на 1991 г. и атаките срещу брат му бяха следствие, а не причина.

Една журналистка, уволнена от Живковия режим по политически причини, която е следила отблизо кариерата му отпреди 10 ноември, оправдава всичко с угризения на съвестта. “Той видя, че със своята правозащитна дейност приобщи помаците към ДПС, и понеже е патриот, сега се мъчи да изкупи вината си.”

Обяснението, струва ми се, не е толкова просто. Румен Воденичаров не с агент, нито пък хамелеон - поне не от ония, които сменят боята, за да избягнат опасността. Тъкмо обратното - той я търси. В своите публични изявления той се опълчва и сега, както преди три години, срещу тези, които са на власт. В този смисъл той е роден опозиционер, антипод на Петко Бочаров, който при всяка власт е против нейните противници и за 50 години вече за трети път успява да се нареди в лагера на силните. Дори идеята за сбирките в Южния парк (между другото не знам дали е Воденичарова, или на някой червен шаман) лъха на романтика ала Продев. Само, че Продев за разлика от Воденичаров никога не е смеел да рискува. Тъй като страда от неизживяното си дисидентство, той заменя истинските опасности с мними. В своята "Дума” той лееше огнени слова против “синия терор” още по времето, когато цялата сила беше у БКП. И все пак мисля, че дълбоко у себе си Продев си дава сметка, че днес води една борба без риск и страда от това. Съзнанието, че загубената възможност да стане герой никога няма да се върне, го прави мелодраматичен и дори смешен.

Антиполитикът

 Румен Воденичаров, изглежда не само понася отрицателните чувства на околните лесно; те го окрилят. Много малко са политиците, които могат да застанат срещу една враждебна тълпа и да се овладеят. Именно това провали Петър Младенов във фаталната за него вечер на 14 декември 1989 г.

А Воденичаров? Спомнете си пресконференцията в нощта след втория тур за президентските избори през януари. Залата го посрещна с освиркване. За чест на колегията ще кажа, че това бяха клакьори, доведени според мен нарочно. Във всеки случай зад мен стоеше известен артист, проникнал кой знае как без пропуск в уж добре охраняваната зала. Но тая атмосфера сякаш тонизира Воденичаров. Сам пое ръководството на пресконференцията и без да загуби хладнокръвие, се нахвърли върху противниците си, стоящи зад журналистите,

“Той е асоциален тип” - каза един от неговите колеги от Великото народно събрание. - "Не може да се задържи в нито един колектив. Изхвърлиха го първо от Независимото дружество за защита правата на човека, после от СДС, после от "Отворено общество”.” И това, изглежда, е вярно - Воденичаров оставя след себе си все конфликти и омраза. Още преди 10 ноември той успя да се скара с основателя на НДЗПЧ Илия Минев.

Грешат тези, които казват, че Воденичаров е упорит, понеже е алпинист - по-скоро е вярно обратното. Изглежда, когато няма кого да предизвиква, той предизвиква природата. Кой друг би отишъл на срещата с Мария-Луиза, след като е вбесявал нееднократно монархистите в парламента? Всеки разумен политик ще предпочете да коментира и критикува отдалеч и отстрани. Воденичаров направи точно обратното - с цената на един хубав импровизиран бой, дръпнат му от тълпата пред НДК. Боят впрочем като че ли не го плаши. На пресконференцията, която дадоха с Вълканов след президентските избори, той с гордост се похвали, че се наложило да си пробие път през градинката е юмруци.

Изобщо той е човек, въплътил Ботевата мярка "силно да люби и мрази", само че без първата част. Любовта не му е нужна за разлика от омразата. Докато повечето хора се въодушевяват от положителни емоции, Воденичаров като че ли се зарежда чрез отрицателни. В спорта го наричат злоба; на мен в случая тази дума ми изглежда слаба.

Симпатията и съжалението като че ли са му противни. На относително неутрални въпроси на споменатата вече пресконференция той отговаряше рязко, с антипатия. Дали атмосферата го подведе да вижда във въпроса нещо обидно, или това беше преднамерен опит да настрои, всички срещу себе си? Нещо като "ще ви накарам да ме мразите"?

Представата за освиркания оратор, която съм съхранил за него от първия свободен митинг, като че ли е най-характерната. Тогава той казваше онова, което след два месеца повтаряха всички, но никога по-късно не поиска признание за това. Причината е или скромност, или високомерие. По-скоро си го обяснявам с второто. Оттук и антипатията към него: нищо не я внушава на масите така силно, както презрителните маниери, характерни за Воденичаров.

За мен няма никакво съмнение, че той е политически труп, макар че Велислава Дърева го постави в кавички. Получените 48 процента от гласовете на президентските избори не бива да ни заблуждават. БСП просто се нуждаеше от някой извън своите членове, с когото да опита температурата на антиседесарските настроения.

Сериозните политици разбираха, че подкрепата на БСП била самоубийствена за кариерата им и се дърпаха. Румен Воденичаров се съгласи не защото е несериозен, а защото е антиполитик. На него просто не му пука за кариерата. Не му пука какво мислят другите за него. Политикът се бори да дойде на власт чрез мнозинството, Воденичаров го напуска след победата. Политикът се опиянява от аплодисменти, Воденичаров от освирквания.

И колкото да ни изглежда странно, предполагам, че се чувствува щастлив. Някои може би ще кажат, че това е ненормално, но в края на краищата нормата е само статистическа вероятност.

Публикувано във в. “Репортер 7” на 28 май 1992 г.