Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Портрети

Политически портрет

ТВЪРДЕ КЪСНО ЧОРБАДЖИЯ

Драмата на Стефан Савов е драма на цяло поколение

Крум БЛАГОВ

Стефан Савов е образът на чорбаджията в съвременния ни политически живот. Дядо му Стефанаки Савов е бил заможен човек, член на Врачанския революционен комитет през 1876 г. Присъединил се е към Ботевата чета. Според противниците на г-н Савов дядо му я е предал, но за тяхното твърдение липсват всякакви доказателства. По всичко изглежда, че паметта на Стефанаки Савов стана жертва на днешните политически борби.

Произходът от стар и богат род, наследствените му имоти, високото образование, чуждите езици - всичко това у Стефан Савов напомня за дейците на Консервативната партия след освобождението от турско робство.

Тук е първото противоречие в представата за него. Защото партията, която той оглавява, има претенцията да бъде наследник на крилото на Петко Каравелов сред някогашните либерали, нарекло се в началото на века Демократическа партия. По онова време тя е била русофилска и съвсем не дясна политическа сила. Докато родът на Стефан Савов е симпатизирал винаги на Народната партия, създадена от Константин Стоилов.

Всъщност самият г-н Савов се появи твърде късно в политиката. След 10 ноември 1989 г. Демократическата партия бе възстановена от нейния стар член Борис Кюркчиев. Самият г-н Кюркчиев свидетелствува, че г-н Савов се появява в партията едва в началото на 1990 година. С други думи, той е от втората вълна политици в СДС, от присъединилите се тогава, когато това вече не беше рисковано.

Стефан Савов наистина има достатъчно основания да мрази комунизма, дори само заради имотите, които са били отнети от рода му. Но като повечето от нас, и той се е приспособил към системата, за да стигне до поста заместник-председател на Съюза на преводачите в България. Смятан е за един от най-добрите в тази област.

Благодарение на едно появяване в предаването “Всяка неделя” Стефан Савов придоби известна популярност, но въпреки всичко си оставаше един от втората редица в СДС. Във Великото народно събрание той не остави трайна следа. Като оратор не го бива. Интервютата му също не са интересни. Въпреки несъмнената си интелигентност и култура той няма особен дар слово, а и никога не казва нещо неочаквано, т. е. интересно. За разлика от Георги Марков не умее да импровизира и затова, изглежда, се страхува да излезе извън рамките, които предварително си е определил. Тезите му са винаги праволинейни, а приказките банални. Липсва му дарбата да се измъква елегантно от неудобни въпроси и когато му ги задават, се ядосва.

Стефан Савов излезе на преден план за пръв път по време на гладната стачка на 39-те, когато вдигна кръвно. И този път обаче това беше схванато като припадък от глад, което го превърна в масовото съзнание в своеобразна жертва на комунизма.

Всъщност на г-н Савов изглежда е твърде лесно да му вдигнеш кръвното. Видът му на мъдър старейшина лъже. Въпреки възрастта си той е гневлив. Липсват му великодушието и благородството, които би трябвало да са присъщи на произхода му. Най-напред го вбесиха кукувците с известното си атомно предаване. После се видя, че го дразнят изобщо журналистите - като председател на Народното събрание той направи всичко възможно в парламента да ги изолира максимално от депутатите. Не е ясно дали не ги обича по начало, или защото не може да се справя с тях.

 Това е второто голямо противоречие у Стефан Савов: на думи той е за свободна преса, но не може да понася критиката й. Говори за толерантност, но всъщност е деспотичен. Забележката му към една журналистка от “Репортер 7”, която искаше от него интервю, била: “Ама той не писа ли също против мен?” Това не е израз на ловък политик, а на засегнат в честолюбието си човек.

Когато дойде време СДС да излъчи кандидат за президент, тежестта на Стефан Савов в коалицията беше толкова нараснала, че Константин Тренчев предложи него. Г-н Савов си направи отвод. Това сигурно е било едно от най-трудните решения в живота му - по-късно видяхме колко му се услади властта. Но и едно от най-мъдрите - защото тогава Велко Вълканов щеше да има много повече шансове. Учудващо е колко сходни са тези двама политически противници по темперамент, амбиции и стремежи.

Като утешителна награда Стефан Савов получи председателското кресло в парламента. На новото си място той се взе съвсем сериозно: искаше полицаите да му козируват. Лишен от такта и чувството за хумор на Гиньо Ганев преди и на Александър Йорданов след него, той нямаше друг начин да се налага освен със силата на административната си власт.

Хората, които не умеят да понасят успеха, обикновено не могат да понесат и поражението. Точно така стана и със Стефан Савов. Свалянето му от председателския пост беше истинска драма за него. Беше жалко да се гледа как той се хваща за процедурни сламки, за да отложи неизбежното. Трябваше му една нощ, за да събере сили сам да си подаде оставката.

Следващата утешителна награда беше ръководството на парламентарната група на СДС. Ако се съди по резултата, и там г-н Савов претърпя неуспех. Той не успя да съхрани целостта й - така, както не успя да сплоти и парламентарното мнозинство от СДС и ДПС. Нищо чудно: гъвкавостта и лавирането са му чужди. Всъщност изборът между него и Филип Димитров не може да донесе нищо ново, освен едно ново старо лице в СДС. Дори самата Демократическа партия се разцепи по време на разрива в СДС през лятото на 1991 г. и остана без печатния си орган в. “Знаме”. Днес тя вече е конкурирана в СДС от нови формации като партията на Иван Куртев - надарен апаратчик от новото поколение.

Драмата на Стефан Савов е всъщност в това, че признанието дойде за него твърде късно. Това е драмата на цяло едно поколение, което не случайно виждаме да преобладава все по-често по митингите на СДС. Комунизмът му е попречил да изживее живота си като чорбаджия и да получи поле за изява, съответствуващо на способностите му. Затова на всяка възможност той гледа като на последна и отчаяно се стреми към реванша, който смята, че животът му дължи. Но на неговата възраст би трябвало да разбира, че главната роля не те прави автоматично първокласен артист.


Публикуван във в. “Репортер 7” на 23 декември 1993 г.