Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Портрети

Майстор на автопортрета

Крум Благов

Много рядко се случва партия да има нужда от един затворник. Обикновено е обратното. През последните три години БКП и нейната наследничка БСП на два пъти потърсиха помощ от арестанти, само че с различна цел. Тодор Живков беше необходим, за да се стовари на някого партийната отговорност, Андрей Луканов - като символ на партийния мъченик. Единият олицетворява злото, другият - доброто. Андрей Луканов, разбира се, е добрият.

За тази роля обаче не го избра Партията. Много други изглеждаха с по- добри данни от него. Петър Младенов, Добри Джуров и Георги Атанасов бяха с не по-малки заслуги за свалянето на Живков. Като Луканов и те сега са клиенти на “Развигор” 1. Но никой не изказва публично съчувствие на първите двама, а апелите за освобождаването на Атанасов бият на струната на съжалението. Мъчениците и героите не будят съжаление, а възхищение. Героичната роля се падна на Луканов благодарение на собствените му способности. Той доказа, че това е просто неговото амплоа.

Не е случайно, че залезът на боговете, изкачили се на партийния Олимп на 10 ноември, засегна Андрей Луканов последен. В сравнение с другите двама големи артисти на новата ни политическа сцена - Атанас Семерджиев и Петър Дертлиев, той се оказа най-добрият - нито веднъж не преигра и свободно се превъплъщаваше от роля в роля, без широката публика да види в това някаква непоследователност. Беше апаратчик с апаратчиците, преустройчик с преустройчиците и демократ с демократите

Апаратчик с апаратчиците

Тезата на самия Луканов е, че винаги е бил последователен защитник на капитализма и пазарната икономика. На едно партийно съвещание още през лятото на 1989 г. той по собствения му разказ заявил, че друга икономика освен пазарната още не е измислена. Гриша Филипов обаче свидетелствува друго. Според него Луканов бил „върл противник на прякото свързване на фирмите с външния пазар”. Григор Стоичков добавя: „Ако аз не се противопоставях на някои предложения на Живков, щях да стана кандидат-член на Политбюро още с Луканов.”

Тези свидетелства ме карат да се отнасям скептично към версията, че Живков мразел Луканов заради неговата принципност, а апаратът го смятал за чуждо тяло. Факт е, че всички апартачици, включително неговият следдесетоноемврийски съратник Лилов, не го обичат. Но това е не някаква класова омраза на апарата на „другоячемислещия”, а по-скоро към по-добрия играч. В задкулисните маневри Андрей Луканов е винаги много ловък. Неговото светкавично издигане от заместник-министър до заместник министър-председател през 1976 г. според стари служители се дължи на ловкото подливане на вода на тогавашния министър на външната търговия Иван Недев. Твърди се, че в едно писмо до колегиума Тодор Живков тогава признавал тази заслуга на Луканов.

Същата дарба Андрей Луканов прояви и след 10 ноември. Той, който 13 години беше отговарял за външноикономическите връзки, се оказа шеф на комисията по деформациите и започна да търси виновниците за икономическата разруха на страната. Резултатът беше парадоксалната Декларация за вината година по-късно, според която всички свалени партийни величия са виновни, а останалите на власт - невинни. „Той винаги оцеляваше, оставаше неуязвим” - простодушно се учудва и до днес Гриша Филипов.

В интерес на истината трябва да се каже, че Андрей Луканов рязко се различаваше от типичните представители на висшия партиен апарат, които се характеризираха с всестранно развита некомпетентност. Хората, за които се пръскаха милиони за подготовка, всъщност не си правеха труда да научат нищо. Причината е, че за кариера в апарата не се изискваше нито някакъв практически резултат в работата, нито специалност. Главното беше да си послушен и лоялен на хората над теб. Затова апаратчиците, образно казано, бяха като моряци, които не знаят дори да плуват. Единственият си шанс за оцеляване те виждаха в сляпото подчинение на капитана.

В това отношение Андрей Луканов е рядко изключение. Потомствен член на социалистическата аристокрация, той се е възползувал от всички предимства на своята каста, за да получи добро образование, да научи езици, да установи лични контакти с чужди политици, с една дума - да се научи да плува. В последните години на Живковото управление той, изглежда, е спечелил доверието на съветското ръководство, което го правеше действително недосегаем за капитана. За всички беше ясно, че върховната власт над кораба принадлежеше на адмиралтейството в Москва.

Към това трябва да се добавят и личните му качества: упоритост и безогледност в постигането на целите, забележително спокойствие (спомнете си контраста между него и Петър Младенов при подписването на споразумението за ненасилие преди първите свободни избори), изключителна памет. В последното се уверих сам, когато получих писмо от “Развигор" 1. Без да има пред себе си вестника (изключвам възможността да си е взел стари броеве на 'Репортер 7” в килията), той беше цитирал приблизително точно думите си отпреди три месеца.

Перестройчик с перестройчиците

Когато корабът започна да потъва и адмиралът разреши, моряците смениха капитана. И тук, като се качи на мостика, Андрей Луканов за пръв път демонстрира най-силните си качества; изключително чувство за политическия момент и за нуждите на масите. В апаратчика се пробудиха инстинктите на политика.

От историческа гледна точка няма никакво съмнение, че ако свалянето на Първия не беше станало като в София, щеше да стане като в Букурещ. Голямата заслуга на партийната върхушка и преди всичко на Тодор Живков е, че усетиха това и така хванаха последния влак към мирен преход. Катарзисът обаче нямаше да бъде пълен, ако нацията разбереше, че не е имало конфликт. Масите се нуждаеха от герои и за целта беше изфабрикуван злодей. Чрез съветската преса беше разпространена версията за кръволока Живков, срещу когото храбрият Младенов са изправил с голи ръце. Верният ятак Луканов с риск за живота си пренесъл "Кървавото писмо” до другарите и така предотвратил разправата.

Склонен съм да мисля, че именно тази нелепа версия, лансирана чрез телевизията от Луканов, е главната причина за омразата на Живков към него. В края не краищата му се отнемаше най-голямата заслуга към страната: оставката. Но създаденият мит се оказа толкова успешен, че рейтингът на триото Младенов-Луканов-Джуров удари в тавана.

Дали защото е бил вдъхновен от този успех, или защото това си е било в стила му, оттук нататък Андрей Луканов се изяви като най-големия майстор в създаването на политически митове. Като добрите актьори в театъра той усеща настроението и отгатва желанията на публиката. Недоволството на неговите колеги от партийното ръководство изглежда е плод отчасти на завист, отчасти на егоизма на Луканов. Защото той създава митове само за собствена употреба.

Веднага след свалянето на Живков, когато се призна, че страната е в дълбока икономическа криза, той започна да си изгражда образа на технократ. Логичният резултат беше избирането му за министър-председател. Фактически митът за неговата компетентност не намери никакво потвърждение. Ани Младенова казваше за Луканов, че е много муден администратор. Лично аз съм скептичен към политическите преценки на медицинските сестри, дори когато са майори. Но внезапното, лишено от всякаква подготовка прекъсване на плащанията по външния ни дълг, влошаващото се положение със снабдяването и възстановената след 40 години купонна система са факти, на които всички сме свидетели.

Когато партията се оттегли в опозиция, Андрей Луканов влезе в нова роля: на демократа по душа. който се бори да не се повтори миналото. И в нея, както винаги преди, той успя да облече личния си интерес в някаква общественополезна идея. Разликата е, че преди борбата беше за власт, а сега - за политическо оцеляване.

Демократ с демократите

Макар че обича да говори за своята твърдост и принципност, Андрей Луканов е всъщност човек на компромиса. Той не се сражава никога, ако не е сигурен в победата, предпочита да лавира и да отстъпва. Може би е разбрал преди партийните си другари, че колелото на историята се върти, но в обратна посока на предсказаната от Вожда и Учителя. Може би просто има по-силно чувство за реалност. Във всеки случай цялото му управление от февруари до ноември 1990 г. беше едно непрекъснато, организирано отстъпление. Не ми се вярва да е толкова гениален стратег, че да си е отглеждал опозиция или частници, както тръби днес официалната пропаганда. Той просто разбираше,че раждането им е неизбежно и не се противопоставяше.

Подобно на другите от новия капитански съвет и той се надяваше, че помпите ще изхвърлят водата и че пробойните не са фатални. Но Андрей Луканов може би пръв усети, че потъването е неизбежно и че не бива да се осланя на кораба.

В политическото море той е един от малкото социалисти, които могат да плуват и без партията. Рейтингът му все още е висок, защото той се осланя не на апарата, а направо на избирателите. Митовете виреят само далеч от погледите на масите. „Развигор” 1 е достатъчно далеч. Там сега се ражда митът за демократа, затворен за убежденията си.

За разлика от „червените бабички” не смятам това за героично, а за смешно и жалко. Смешно, защото Луканов и Живков, Добрия у Лошия, са жертви на собственото си правосъдие, което възпитаха в покорност пред властта. Жалкото е, че младата ни демокрация не можа. да устои на изкушението да се справи с опонентите си със силови средства. Превръщането на правосъдието в отмъщение е унижение за нацията.

Независимо от развитието по-нататък кариерата на Андрей Луканов оставя една поука за политиците от всички цветове: важното не е какъв си, а какъв изглеждаш. Политикът е като живописец, който цял животрисува автопортрети за избирателя. В този жанр Луканов ще остане като голям майстор.


Публикуван във в. “Репортер 7” на 10 септември 1992 г.