Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Портрети

Опитоменият дисидент

Крум Благов

Откак Желю Желев слезе от сцената, а допинг-контролът сложи край на кариерата на Иван Абаджиев, за български модел престана да се говори. Поради отчайващата липса на оригиналност нашите политици, икономисти, синдикалните босове и дори духовниците следват чужди образци.

Д-р Константин Тренчев се мъчи да имитира Валенса. Дори името на профсъюза му е вдъхновено от “Солидарност”. Иван Костов се има за Балцерович, дядо Христофор – за отец Попйелушко. За разлика от другите си колеги от СДС президентът Желев, изглежда има не полски, а чешки образец – Вацлав Хавел.

1. Интелектуалецът като дисидент

За съжаление фактите не се променят от имената, които им даваме. Българските подражания са доста по-бледи от оригиналите. Не прави изключение и паралелът Вацлав Хавел - Желю Желев. Сега, когато Хавел е достъпен за четене, справедливостта изисква да се признае, че той стои далеч над нашия дисидент и като гражданин, и като писател, и като мислител.

Всъщност думата дисидент в България също има доста условен смисъл, твърде далеч от оригиналния. В другите “братски” страни дисидентите бяха арестувани, затваряни в лудници или прокуждани в чужбина. Хавел неведнъж трябваше да плаща за своята гражданска смелост със свободата си, докато у нас в повечето случаи се разминаваше с уволнение, заплахи и изключване от партията. С това се ограничиха и репресиите срещу Желю Желев.

И все пак паралелът Хавел – Желев има далеч повече основания от аналогиите Валенса – д-р Тренчев или Балцерович - Костов. В България съпротивата срещу тоталитаризма започна сред интелигенцията като в Чехословакия, а не сред работниците като в Полша. Затова съвсем естествено рухването на комунизма изтика на преден план в политиката интелектуалните водачи, а не синдикалните. По едно съвпадение лозунгът “Желю Желев – президент!” бе издигнат за пръв път на митинга на 18 ноември 1989 г. - един ден след "нежната революция” в Чехословакия и вероятно по същото време, когато в Прага са викали “Хавел на Храд!”

2. Дисидентьт като политик

За разлика от Младенов, Луканов и другите си опоненти, все заслужили и народни артисти, Желю Желев трябваше да се качи на сцената на политическия театър без нито една репетиция. Неизбежно беше да направи грешки и той ги направи. Някои от тях, като отказа да подпише споразумението за ненасилие, имаха доста голямо значение за момента. Според един социолог, който беше правил сондаж, това е отнело 4-5 процента от гласовете на СДС на изборите на 10 юни 1990 г..

Други грешки от онзи период му причиняват неприятности и до днес. Например нелепото признание, че е марксист, направено съвсем без нужда в телевизионния диспут с проф. Васил Иванов в края на 1989 г., бе припомнено от един испански журналист две години по-късно, и то в най-неподходящия момент: в навечерието на изборите.

Това признание впрочем беше плод на една спонтанна искреност, която, изглежда, е характерна за Желю Желев. Едва ли някой може да го нарече лицемер. Подозирам, че е ако не марксист, поне материалист. След втория тур на президентските избори избягна тактично въпроса на Христофор Събев ще се закълне ли над Библията. Изглежда, не е религиозен, но поне не имитира вяра за разлика от други политици, които хукнаха по църквите само заради преките включвания на телевизията.

Нито един от гафовете обаче не беше фатален въпреки раздуването им от социалистическата пропаганда. По онова време тя наблягаше на липсата, на "професионализъм" сред опозицията; смешен аргумент, защото, ако за поста държавен глава се искаше опит, още трябваше да ни управлява Тодор Живков. За съжаление това елементарно възражение нито веднъж не дойде на устата на д-р Желев. Той изобщо не е много силен в речите и споровете освен когато са на академично равнище.

По ирония на съдбата “професионалистът" Младенов в същия момент направи гафа на годината и трябваше да слезе от сцената. Депутатите на БСП бяха пред дилемата или да се откажат от президентския пост, или да рискуват нови избори. По-малкото зло им се видя дисидентът да стане президент.

Любопитно е днес да се прочетат сладникаво-фамилиарните писания за Желю Желев от Велислава Дърева в “Поглед" през онези дни и да се види колко малко го е разбирал един човек, който го е познавал толкова дълго. Заблудата, изглежда, се споделяше от върхушката на БСП. Дотогава той се беше показвал често нерешителен и колеблив, значи податлив на влияния; неопитен, значи склонен към грешки. Подценили го бяха. “Той е привидно отстъпчив, но има позиции, които никога не отстъпва и макар че отказва меко, е непреклонен” - казва една близка негова сътрудничка.

Положението му беше много деликатно - той трябваше да бъде президент на всички българи, без да засяга социалистите, но и без да изневерява на опозицията; да отслабва комунизма и да усилва държавата, и то когато те все още бяха слети. Всичко това при едно враждебно парламентарно мнозинство.

Първата му стъпка беше рядко сполучлива - с указ той премахна т. нар. "жителство”. Дори сталинистите нямаше какво да възразят. След това стана инициатор на декомунизацията на армията, милицията и дипломацията и без идеологически баласт в приказките, делово и експедитивно се зае да вади душата на комунизма с памук.

Наистина, на съветниците му твърде често се налагаше да обясняват какво точно е казал, но с времето президентът Желев се научи и от този свой минус да прави плюс, като оставяше на другите да гадаят кое всъщност е вярно - казаното или опровержението. В някои случаи той показа изключителен политически нюх. Светкавичната му реакция срещу московския преврат през август 1991 г. изми лицето на България.

През този период подобно на Хавел президентът Желев все още си оставаше в известен смисъл дисидент. Пред нацията той често се явяваше не като политическа, а като морална инстанция. Не се поколеба да защити Великото народно събрание, когато заради новата Конституция бе заклеймено като комунистическо. Върна закона за срамно високите депутатски пенсии, около който естествено всички партии се обединиха. За разлика от Димитър Попов и редица други нови властници не се изкуси от облагите на властта. Вярно е, че издаването на докторската му дисертация кажи-речи разори издателството на БЗНС, но вината за определянето на нереалния тираж е по-скоро във верноподаническия инстинкт на издателя, отколкото у автора. Почти разплака говорителя си Валентин Стоянов, като го накара да върне току-що взетия апартамент в луксозната зона Б-5. Самият Желю Желев продължава да живее под наем в двустаен апартамент близо до редакцията на "Репортер 7”. Понякога го срещам да отива пеша на работа, вероятно за ужас на охраната, а "Мерцедес”-ът върви след него като паленце.

3. Политикът като властник

Дисидентският период на президента Желев завърши на 11 октомври 1991 г. На този ден той се яви на митинга на СДС - без тире, за да му пожелае успех на изборите. “Люспите” оцениха това като предателство. Президентът, когото те бяха подкрепили с приемането на конституцията, сега подкрепяше техните конкуренти.

Само преди пет месеца той беше заявил: “Идеята на 39-те е много погрешна... Ако говорим реално за партии, 80 процента от електората е тук, а не там. ” Няма основание да се смята, че тогава д-р Желев в бил неискрен. По-вероятно е, че разбра своята заблуда: електоратът на СДС повярва на 39-те и силата, т. е. гласовете бяха в тях. А след парламентарните идваха преки президентски избори. Желю Желев правилно прецени, че без подкрепата на “Раковски” 134 ще изгуби поста си. По-късното развитие на събитията показа, че ако Стефан Савов беше предпочетен за кандидат на СДС, д-р Желев вероятно нямаше да стигне до втори тур. Завоят, изглежда, е започнал по-рано. “Единия ден ни събираше и ни говореше, че стои зад нас, а на другия казваше на другите същото" - оплаква се един бивш депутат от "люспите”.

Накрая д-р Желев получи подкрепата на СДС, но на

много висока цена. За флирта си с “люспите” го накараха да

изпие до дъно чашата на унижението и да отиде на крака да се извинява на “Раковски" 134. След това му се наложи да изслуша горчивите упреци

на довчерашните си съюзници. “Ако се наложи да се влиза във война със СДС, ще вляза” - увери ги д-р Желев. “Репортер 7” се добра до записа и го публикува, което го принуди пак да се отрича от думите си. На пресконференцията след избирането му за президент окачестви публикацията като “провокация” - атавистичен остатък от марксисткия му речник. По ирония на съдбата само след няколко дни говорителят му трябваше да се яви по телевизията, за да моли обществеността за подкрепа срещу парламентарното мнозинство, което иска да вземе на президента разузнаването. Тогава той го опази, но крачка по крачка е принуден да отстъпва. Накараха го да смени екипа си. Не успя да защити стария си съратник Петко Симеонов - отнеха му правото да назначава и уволнява председателя на Агенцията за чуждестранна помощ. Законите, които връща, винаги могат да бъдат гласувани отново. Той продължава да се бори. Не се поколеба публично да порицае външния министър за едно радиопредаване. Но Конституцията е осъдила президента да бъде губещ при всеки сблъсък с парламента.

“Аз не желая да бъда куклен президент..." – беше казал д-р Желев. Политиката обаче е изкуство на възможното, а възможностите често се разминават с желанията дори при президентите. Политикът рано или късно, изглежда, трябва да избира между верността към принципите и властта. “Другото наименование за мен на политиката е компромис” - казва президентът Желев. Илюзия обаче са думите му, че има ясна граница между “принципни или тактически, временни” компромиси. Ние сме свидетели как властта го примамва все по-нататък с доводите за “целесъобразност” и “политическа конюнктура”. Вероятно дисидентът Желев никога не е мислил, че ще ръководи държава, в която назначават или уволняват според партийното членство. Ако постъпваме като комунистите, с какво сме по-добри от тях? Президентът очевидно в напълно наясно с положението. Забележката му, че “декомунизацията е процес", а не еднократен акт, е изключително дълбока. Не знам обаче дали си дава сметка доколко действията на всеки полицейски началник или селски кмет хвърлят сянка върху президента при една демокрация. Сигурно пред себе си Желю Желев се ласкае от мисълта, че без него демокрацията или републиката биха пропаднали. Но това е само вечната суета на политиците, че властта ги държи в плен. Всъщност е обратното. Оказа се, че тя опитомява много по-успешно от заплахите на Държавна сигурност.

На този кръстопът пътищата на дисидентите-президенти Хавел и Желев, дотук горе-долу успоредни, се разделиха окончателно. Хавел предпочете свободата на критичния наблюдател пред принудата да върши неща, които не желае. Може би в крайна сметка отказът от участие в политиката е единственият път на "просветените антикомунисти", както ги нарича Адам Михник.

Публикувано във в. “Репортер 7” на 27 август 1992 г.