Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Портрети

Суетният монах

І. Духовникът дисидент

Крум Благов

Адресът, който ни бяха дали по телефона, се оказа стара кооперация срещу някогашния Майчин дом. Отвори ни навъсена жена, която ни накара да чакаме на стълбището. След малко Христофор Събев се освободи и ни покани.

Беше с двама свои сподвижници, също завършили духовни училища, които опознах по-късно при съвсем различни обстоятелства. Настроението беше враждебно, по наш адрес се сипеха язвителни забележки. Хазайката, която служеше и за секретарка, по негово настояване неохотно ни направи кафе, мърморейки, че сигурно не сме кръщавани. Разбирах ги: бяха минали само четири седмици от свалянето на Живков. Докато ние бяхме живели спокойния, ако не охолен живот на софийски журналисти, какво ли бяха претеглили тези хора само защото бяха давали подслон на един дисидент?

Въпреки че беше пострадал най-много, той бе единственият, който не изглеждаше озлобен. Беше търпелив, дори благ. Кротко, но много авторитетно пресичаше нападките срещу нас. Интервюто продължи повече от два часа – после се оказа, че е 35 машинописни страници – и за наш срам касетите не ни стигнаха. Разказа ни за себе си, за своята борба и за преследванията, на които е бил подложен. Единствените, за които не пожела да говори, бяха родителите му. Така и не разбрах дали го направи от деликатност, или от срам – баща му бил служител в МВР.

Времето на митингите още не беше дошло и той беше познат на хората само по име. Представата ми за него беше изградена само от съобщенията във вестниците предишната пролет. Тъй като по онова време те публикуваха не факти, а мнението на властта за тях, нямах представа за организацията му, но го уважавах за куража да се противопостави на системата.

Когато на шествието на “Екогласност” на 3 ноември 1989 г. Едвин Сугарев ми го показа, се учудих, че такъв дребничък, очилат мъж е събрал толкова упорство и смелост. След това интервю си излязох с убеждението, че съм се срещнал с един от онези смирени, но твърди хора, които дават силата и авторитета на духовенството.

ІІ. Фори Светулката

За пръв път се усъмних в тогавашната си преценка за него по време на Кръглата маса. Дотогава с Христофор Събев се виждахме още няколко пъти по шествия и си кимахме. Хората се тълпяха около него и скандираха, че го искат за патриарх, а той шъткаше и призоваваше към търпение. Дотук всичко се вписваше в представата ми за него като за скромен монах – апостол на обновлението на църквата.

Сетне започнах да го виждам само по телевизията. Вече не беше просто да се приближиш до него дори в Южния парк. От Кръглата маса се запомняха най-вече напусканията му. Те бяха винаги театрални: обикновено ни в клин, ни в ръкав искаше думата, за да обясни, че неотложни дела го зоват другаде, благославяше и се оттегляше. Тогава за пръв път се запитах не е ли това признак на учудващо за монах тщеславие.

Междувременно един от двамата му сподвижници, с който той ни запозна, дойде да ми предложи „разобличителен материал” срещу Христофор Събев. След като от него се изчистеше словесният баласт на ругатните и квалификациите, от укорите оставаха два: че подписвал всички афиши от свое име и че се шири в голям апартамент за сметка на вярващите.

По това време, вече след първите свободни избори, за Фори се носеха най-различни дискредитиращи слухове. Че е получил голям апартамент в София по времето на Петър Младенов. Че е импотентен или хомосексуалист. Последното може би се базираше на факта, че се е подстригал в женски манастир и че е имал като мирянин съвсем краткотраен брак. Още през зимата един бивш затворник се беше похвалил, че като негов телохранител взема 700 лева заплата. Когато му го казах, отец Събев се изсмя: „Та аз съм беден като църковна мишка, как ще му плащам?”

За мен всичко това беше клюкарство или примитивна пропаганда. Но след време разбрах, че и вторият му някогашен съратник, който го придружаваше на Кръглата маса, се е разделил с него. Той пък твърдеше, че монахът дисидент бил съвсем неграмотен в религиозно отношение.

Не съм вещ в религията и не можех да преценя аргументите му, но си дадох сметка, че не познавам никого от тайнствения комитет, създаден от Христофор Събев, който междувременно на няколко пъти смени името си. На афишите действително стоеше само неговият подпис. Какво показваше това: суетност или че други няма? Или и двете?     

Все пак до този момент не личеше противоречие между проповедите му за освобождаване на църквата от светско влияние и действията: той не се кандидатира за депутат във Великото народно събрание. Но шествията и публичните литургии ставаха все по-чести и някак се обезцениха. Христофор Събев превърна църковната служба в естраден жанр. И ако отначало в това вярващите може би виждаха някаква алтернатива, някаква форма на пасивна съпротива срещу църковната номенклатура, с времето мълчаливите му бдения изгубиха всякаква тържественост и се превърнаха в повод за измисляне на вицове. Така отец Събев стана просто Фори Светулката.

ІІІ. Червеният поп

Може би оттук започна и драмата на бъдещия епископ. Романтичните времена на нелегалната борба бяха отминали, опиянението и ентусиазмът от срутването на комунизма също. А нито един от активните борци против тоталитаризма не беше успял да използва тези чувства, за да изгради стройна и силна организация. С едно изключение: Константин Тренчев.

Горчивата истина осъзнаха един подир друг Петко Симеонов, Александър Каракачанов, Петър Дертлиев, а подир тях и Христофор Събев. Вече нямаше въодушевени вярващи, чиито възгласи “Патриарх!” той да усмирява. Някогашният дисидент, изглежда, разбра, че скромността е най-краткият път към забравата, и премина към активни действия по рецептата на “Подкрепа”. Само че на него му липсва онова фино чувство за възможностите на момента, което прави от Тренчев голям политик. Неуместната демонстрация пред Вселенския патриарх миналата пролет предизвика обратен ефект: международна подкрепа за Максим. Консервативната система на църквата трудно приема хунвейбинските методи. Дори един виден критик на църковните архиереи, когото никой не би могъл да заподозре в симпатии към комунизма, сухо отсече по този повод: „Не стават така тия работи!”

Не знам дали неуспехът да се наложи по християнски път в християнските дела стана причина за това, но оттогава монахът изневери на собствените си проповеди и се отдаде на съблазните на политиката. Крилатата му фраза за “люспите” и ултиматумът към президента Желев преди издигането му за кандидат на СДС го показаха в неочакваната роля на агитатор, чиято ревност граничи на моменти с озлобление. За един депутат това може да е нормално, за един духовник е неестествено и смущаващо. Смирението, този лек срещу неуспеха, изглежда, не му стигна.

За времето, изтекло от първата ни среща, много политици смениха боята. Гледан отстрани, Фори, епископ Макариополски, изглежда все същият борец против църковната номенклатура. Обаче за човек, който го познава отпреди, неговата еволюция е не по-малко интересна от тази на Румен Воденичаров. Разликата е, че Воденичаров смени целта, а Събев – съюзниците. Днес той се бори с онези методи, които клеймеше преди 30 месеца: с помощта на светската власт и на закона, който така сурово осъждаше.

Окупацията на Синода ни припомни една картинка от тоталитарните читанки – поп Андрей, яхнал оръдието на Септемврийското въстание, с поглед, вперен в бъдещето. Тогава превратът е бил светски, сега е религиозен, но по същество Фори е просто ново издание на Червения поп.

Понякога се питам дали някогашният атомен физик, специализирал в Съветския съюз, наистина е избрал духовното поприще поради вродената си склонност към мистиката, както ми разказваше навремето, или това е било само прищявка на ексцентрик? Възможно ли е към религиозната дейност да го е тласнала не религиозната жар, а светската суета? Дали един дребен невзрачен човек би бил готов да изтърпи 90 дни в ада на Главно следствено не за небесните блаженства, а заради земната слава? И ако е така, намалява ли това стойността на извършеното? С една дума, кое трябва да бъде критерият: подбудата или резултатът?

Баба ми, Бог да я прости, казваше: “Кажете ми, та и аз да ви кажа.”


Публикуван във в. “Репортер 7” на 11 юни 1992 г.