Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Разследвания

Животът на грънчар без ръце описан в роман

Литературен герой съди писател

Инвалидът печели делото, получава една трета от хонорара

Крум Благов

България е вероятно единствената страна в света, където литературен герой е осъдил писателя, описал го в роман. През 1956 г. излиза романът "Воля" от Митко Горчивкин. Главният герой Захари (Зарко) Белев е ученик, останал инвалид при нещастен случай. Той намира играчка, която се оказва заредена с взрив. Говори се, че такива предмети са хвърляни по време на бомбардировките над София през войната. Налага се да ампутират ръцете на момчето от китките.

Зарко обаче не иска да се прости с мечтата си да стане художник. След няколко седмици на отчаяние момчето преодолява шока и започва да се учи да си служи с остатъка от ръцете си. Отначало се обучава да се облича и да се храни, а после - да пише и даже да рисува. Завършва училище за керамици и става майстор.

Романът има голям успех. Само за пет години претърпява три издания, а после още две. Последното излиза след смъртта на писателя през 1986 г. Общият тираж на книгата надхвърля 100 000 екземпляра. Преведен е също на руски и на украински. В онези години охотно се издават подобни героични истории заради възпитателното им въздействие.

Романът е написан по рецепта, осигуряваща му успеха. Героят е млад човек, инвалид, каквито след войната има много. Недъгът му е причинен от англо-американските бомби - по онова време те са наричани империалисти и са врагове на социалистическа България. Въпреки това младежът успява да стане полезен член на обществото - между другото и под въздействието на един съветски войник, когото среща в болницата.

"Воля" е включен в списъка на задължителната литература за учениците, а Зарко Белев става пример за българските младежи - така, както Алексей Мересиев за съветските. Мересиев е герой на книгата "Повест за истинския човек", излязла десет години преди "Воля" в Русия. В нея се разказва за летец, който остава без крака, но пак се връща на фронта и воюва с немците до победата.

Не е известно дали Горчивкин е чел повестта на съветския писател Борис Полевой, но героите им несъмнено си приличат. Включително и по това, че случките с тях са истински. Също като Полевой Митко Горчивкин променя малко името на една реална личност, за да я направи литературен герой. Прототипът на Зарко Белев се казва Здравко Велев. Още като момче бомба откъсва ръцете му и ослепява едното му око. С много усилия той успява да се научи да пише, стискайки писалката между двете си китки, и дори завършва техникума по керамика.

Здравко Велев иска да опишат историята му и отива при Павел Вежинов. Тъкмо Вежинов запознава автора с героя му. По това време Митко Горчивкин (това е псевдоним - истинското му име е Димитър Митев) търси подобен сюжет. Вежинов праща Велев при Горчивкин. Случаят на Здравко Велев се сторил на писателя подходящ и той го използва за прототип на главния герой в романа си. След няколко години обаче героят се опълчва срещу писателя. Той иска да получи част от възнаграждението за романа, тъй като се смята почти за съавтор. И печели - решението на съда е писателят да плати на героя една трета от хонорара, получен за първото издание на романа.

И Полевой събирал такива истории

Алексей Маресиев е герой от войната, който влиза в литературата със силата на волята си. Старши лейтенант Маресиев е съветски летец-изтребител, който отива на фронта веднага след като Хитлер напада Русия. През 1942 г. самолетът му е свален в тила на врага и Мeресиев, който тогава бил старши лейтенант, чупи двата си крака. Осемнайсет дни той се влачи към своите, докато го намират. Налага се обаче да ампутират стъпалата му от глезените надолу и му слагат протези.

Човек със забележителна воля, Маресиев се научава да ходи и дори да танцува с протезите си. През 1943 г. той се явява пред медицинска комисия със смайващото желание да се върне в ескадрилата си. За всеобща изненада летецът пак успява да се справи с управлението на изтребителя. Той се връща на фронта и сваля в боеве седем вражески самолета, от които три в едно сражение. Тогава получава званието Герой на Съветския съюз.

Борис Полевой се запознава с Маресиев на фронта, където отива като военен кореспондент на вестник "Правда". "За свален немски самолет дават двеста грама водка, а днес имам право на четиристотин" - казал летецът и поканил писателя на вечеря в стола. После го настанил да пренощува в леглото на един загинал същия ден пилот. Борис Полевой с изненада вижда, че Маресиев... свалил дървените си крака, преди да си легне. И летецът му разказва своята история.

След войната писателят решава да опише този необикновен случай. Той не знаел дали пилотът е доживял победата. Книгата му "Повест за истинския човек" излиза през 1946 г. В нея писателят променя само една буква в името на летеца. Затова Маресиев е известен и като литературния герой Мересиев. Повестта получава най-високата държавна награда за литература през 1947 г. Самият Маресиев чул да четат откъс от книгата по радиото и така разбрал, че е станал известен. Чак след това той издирил Полевой и двамата се видели отново.

На следващата година режисьорът Александър Столпер направил филм по книгата. Той предложил на самия Маресиев да изиграе себе си, но той отказал. Главната роля изпълнил актьорът Павел Кадочников. Маресиев става легенда. Напуска армията на 36 години като полковник и до смъртта си е заместник-председател на Съюза на ветераните от войната. Умира през 2001 г., един час преди тържеството, на което трябвало да отпразнува 85-ия си рожден ден. То все пак се провело, но започнало с едноминутно мълчание.

Горчивкин също страдаше

- Г-жо Горчивкина, вярно ли е, че романът "Воля" е написан по истински случай?

- Моят мъж издирваше такива истории, защото искаше да напише нещо за силата на волята - как инвалид може да се реализира. Това беше основната му идея. Той е прекарал като дете костна туберкулоза и остава куц. Много беше страдал и искаше да разкаже за мъчителния живот на човек с телесен недъг.

По онова време се говореше за някакво момиче, което останало без ръце, но се научило да пише с краката си. После той издири един агроном от Пловдив, на който свиня изгризва ръцете като бебе. Агрономът даже е идвал у нас на гости.

Един ден се обади Павел Вежинов и каза: "Митко, при мен има едно момче с отрязани ръце. Настоява да пиша за него. Ако искаш, да ти го изпратя да го видиш."

Това направи силно впечатление на моя мъж. Тази история му се видя по-вълнуваща от живота на агронома. Той даже издейства ЦК на Комсомола да изпрати Здравко Велев в Чехословакия да лекува засегнатото си от бомбата око.

- Защо тогава се стигна до дело между тях?

- Човекът искаше пари. Това е цялата история. Минаха години, доста след излизането на първото издание на "Воля", не знам дали не беше и след второто, той предяви иск да му се плати, че е разказал живота си на мъжа ми. Всъщност като изключим главния герой, всички останали персонажи нямат реални прототипи. Те са художествена измислица.


Публикувано във  “Стандарт” на 25 ноември 2003 г.