Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Разследвания

Как се включих в атентата срещу папата

За $ 1000 съчиниха “българската следа”

Крум Благов

Аз съм вероятно единственият български журналист, разпитван от италианци във връзка с атентата срещу покойния папа Йоан Павел II. Това стана на 28 юни 1991 година в Националната следствена служба, която по онова време май беше все още Главно следствено управление (ГСУ) към МВР.

Денят бе петък. От Рим специално за ново разследване на "българската следа" бяха дошли прокурорът Антонио Марини и следователят Розарио Виоре. Присъстваше началникът на ГСУ генерал Леонид Кацамунски.

Съмнявам се, че италианците останаха доволни. Историята, заради която бяха дошли, започна като световна сензация, а беше разобличена като измама. Авторите й бяха съчинили всичко, за да изкарат някой лев и успяха: взеха за нея 1000 долара плюс 50 лева. Местната валута беше от мен. Ето как попаднах в този заговор.

През януари 1991 г. в редакцията на седмичника "Репортер 7" човек на име Румен Хинков донесе сензационен запис, доказващ "българската следа" в атентата срещу папата на 13 май 1981 г. Записът беше на ролка, а не на касета. Дори по онова време вече беше трудно да се намери такъв допотопен магнетофон, който да я възпроизведе. Най-накрая жена ми изрови от тавана един четирипистов "Полски Грундих" - мечтата на тийнейджърите от 60-те години, запомнил не един купон. На него прослушахме ролката.

Записът беше дълъг 75 минути, но само четири от тях бяха посветени на атентата срещу папата. В него мъжки глас, представящ се за агент на ДС с псевдоним Пламен, разказваше неизвестни подробности, които се изразяваха горе-долу в следното (цитирам по памет):

Мехмед Али Агджа трябвало да получи от българското посолство в Рим три милиона марки, за да убие папата. Касиерът Тодор Айвазов обаче му платил само два. Третия милион пратил по своя приятел Константин Караджов в София. Ядосан, че са го измамили, Агджа решил само да рани папата, вместо да го убие. Всичко това Пламен научил в затвора от самия Караджов, с когото лежали заедно.

Историята без съмнение беше сензационна, но изглеждаше невероятна. Подобен монолог можеше да съчини и запише всеки. Хинков пазеше в тайна истинската самоличност на агента Пламен, т. е. нямаше реален свидетел. След дълъг пазарлък Хинков си тръгна от редакцията с 50 лева и уговорката да донесе доказателства.

След няколко дни той дойде без нищо ново, но искаше още пари. Този път му отказах и повече не го видях. Записът така и не беше публикуван.

Минаха пет месеца. В началото на юни 1991 г. агенция "Асошиейтед прес" съобщи сензационната новина, че има нови данни за българско участие в атентата срещу папата. Агенцията се позоваваше на публикация в италианския вестник "Ил Джорно", който разполагал със запис, изнесен тайно от България. Част от него беше излъчена в централната новинарска емисия на БНТ. Нямаше грешка - това беше гласът на Пламен.

На другия ден успях да се снабдя с вестника. Точно както предполагах, репортажът се базираше на същия източник. Свързах се с автора Франческо Бигаци. Оказа се, че той е бил в България на 1 юни 1991 г. и Хинков му донесъл записа в хотел "Шератон". Както се оказа после, българинът му го продал за хиляда долара, запознал италианеца с агента Пламен и го завел в дома му. Бигаци се беше доверил на записа и не беше правил други проверки.

Тайнственото изнасяне на записа беше измислица. В репортажа имаше и други грешки. "Куриерът" Константин Караджов беше наречен първи заместник-министър на вътрешните работи. Всъщност по времето на Живков той беше председател на един от столичните райони, но изпадна в немилост и попадна в затвора, обвинен в някакво криминално престъпление.

Съобщих чрез "Репортер 7", че разполагам отдавна със записа, но не го смятам за достоверен. Предложих го на всеки любопитен, готов да плати 50-те лева, похарчени за него.

Стана доста добра сделка. Обадиха се от четири места. Първо от българското радио, после от едно италианско, което плати десет пъти повече, а накрая в редакцията дойде самият Константин Караджов. По това време той беше вече бизнесмен. По гласа той идентифицира "агента Пламен". Според него това беше Тодор Михайлов, роден около 1938 г., бивш журналист, осъждан на няколко пъти за измами.

Караджов се запознал с Михайлов в Софийския централен затвор на 15 януари 1984 г. Михайлов му бил "кофти", т. е. отряден председател. Това бяха привилегировани затворници с права почти като надзирателите. Срещу това те трябваше да бъдат техни очи и уши.

Кофтито и Караджов били в един затворнически отряд до 8 май 1984 г. След това повече не се бяха срещали. Бившият районен кмет беше излязъл от затвора в началото на 1990 г.

Всичко, описано в италианския вестник, Караджов окачестви като измислица. Имаше само едно изключение - той наистина е бил приятел с Тодор Айвазов и е ходил при него в Италия, но не преди, а след атентата - през юли 1981 г. Така че изобщо не би могъл да пренесе въпросния милион германски марки.

Но колелото вече се беше завъртяло. Веднага след Караджов записа пожелаха от още едно място, този път - безплатно. Искането дойде от Главно следствено управление.

Клеър Стърлинг искаше да види
книгата си на български

"Българската следа" в атентата срещу папата беше лансирана най-напред от американската журналистка Клеър Стърлинг. Малко след покушението тя написа книгата "Времето на убийците", където обявяваше изстрелите на площад "Свети Петър" за съветски заговор с българско съучастие. По онова време Сергей Антонов още не беше арестуван и мнозина смятат, че тя е подхвърлила идеята на италианските служби.

Въпреки че беше заклеймена като враг на България, Стърлинг искаше да издаде книгата си у нас. През 1990 г. разговарях с нея по телефона и не след дълго тя ми изпрати договор за правото да преведем "Времето на убийците". Скоро след това обаче тя почина, а нови данни в подкрепа на нейната теза не се намериха. В края на краищата проектът не беше реализиран.


Публикувано във вестник “Стандарт” на 11 април 2005 г.

Радиопиеса доведе в София
прокурор и следовател от Рим

Италианското правосъдие не можеше да остане безучастно. На 27 юни 1991 г. в София пристигнаха прокурорът Антонио Марини и следователят Розарио Виоре, за да изслушат записа и да разпитат замесените лица. Сред тях се оказах и аз.

На разпит ме извика лично началникът на Главно следствено управление към МВР генерал Леонид Кацамунски (така тогава се наричаше днешната Национална следствена служба).

По онова време заради досието на агента "Димитър" и заради "Оня списък" вече бях викан два пъти на разпит при него, така че се познавахме добре. Бивш началник на криминалната милиция, той очевидно имаше указания "отгоре" да окаже пълно съдействие на италианците. Президентът Желю Желев се беше ангажирал, че България ще съдейства за разкриването на истината около двете големи мистерии на миналия век, в които подозираха бившата Държавна сигурност: смъртта на писателя-дисидент Георги Марков в Лондон и покушението срещу папата.

Още преди да дойдат италианците, занесох на Кацамунски записа на агента Пламен. Разговорът не изглеждаше като разпит: генералът ме покани в кабинета си и поръча кафе. Държеше се приятелски, говорехме си на "ти".

Отнякъде донесоха магнетофон и той пусна ролката. Прослуша няколко пъти тази част, която засягаше връзката на българи с Агджа. Попита ме къде може да намери Хинков и Михайлов, който изглеждаше ключов свидетел. Протокол не се водеше, но явно генералът нямаше нужда - запомняше всичко. Накрая поръча в петък след обяд, 28 юни, да отида отново при него, за да ме разпитат италианците.

В уречения час бях там. В чакалнята мернах Румен Хинков, който междувременно беше дал интервю за "Ил Джорно". Сега трябваше да го интервюират следователите. Тодор Михайлов и Константин Караджов или вече бяха разпитани, или чакаха реда си.

На разпита освен двамата италианци и преводач беше и самият ген. Кацамунски. Въпросите не се различаваха много от предишния път. Имаше само едно разминаване в твърденията на италианския журналист и моята ролка - според Бигаци записът, който му дал Хинков, бил дълъг 60 минути, а моят беше 75. Но може би за 1000 долара са му дали някаква демоверсия.

Предполагам, че Марини и Виоре са получили копия от моя вариант и са го отнесли в Италия. Двамата магистрати сигурно са разбрали, че новите "доказателства" са фалшификат, защото техните разпити нямаха никакви последствия. Но те не можеха да не дойдат - общественото мнение в тяхната страна щеше да ги обвини, че са погребали случая и не се интересуват от него.

Единственото, което тези разпити изясниха, беше цената на радиотеатъра, платена от репортера на "Ил Джорно": 1000 долара.

Самият Бигаци дойде още веднъж в София. Попитах го защо не е проверил достоверността на информацията. Той отвърна, че не е агент 007. Каза, че ще напише още един материал и с това ще приключи.

Всъщност "Ил Джорно" надали е на загуба от цялата история. През тези няколко седмици тиражът сигурно се е увеличил значително. Друг е въпросът дали информацията за съдържанието на записа щеше да се пусне без щателна проверка, ако ставаше дума за граждани на страна от Европейския съюз.

Всъщност истинските губещи бяхме пак ние. Дори да е имало някаква информация, че новите сведения за "българска следа" са фалшификат, не се знае каква част от публиката го е разбрала.

Не знам дали българското правителство е протестирало официално пред италианското по този въпрос. Но в такива случаи обикновено се отговаря, че печатът е свободен и държавата не може да отговаря за мненията, които журналистите изказват, нито пък да ги цензурира. Такава е стандартната дипломатическа практика.

Така двама българи подведоха целия свят с един запис. По онова време доста хора се разхождаха по редакциите да продават компромати. Но те бяха за вътрешна употреба - досиета, протоколи от тайни заседания и т. н. Тук калибърът беше друг.

Историята със записа на агента "Пламен" според мен е втората по мащаб фалшификация в историята на световната преса през миналия век след подправените "Дневници на Хитлер", пробутани на едно немско списание за седемцифрена сума преди петнайсетина години.

Само че после фалшификаторът беше разобличен и попадна в затвора. Посветиха му дори документална книга: "Да продадеш Хитлер".

За разлика от този случай никой от българите не беше преследван заради фалшификата, който пробутаха на италианците през 1991 г.


Публикувано във вестник “Стандарт” на 12 април 2005 г.