Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Разследвания

Играта на Дойнов

Как Луканов и Младенов надхитриха бившия си колега от Политбюро

Крум Благов

Дойновиадата по вестниците през последните дни може да се сравни само с Живковиадата по-лани. Смъртта на един виден политик е информационен повод и е съвсем нормално вестниците да са пълни с материали за него. Но като чета какъв хубав човек е бил Дойнов, как искал да спаси България и нейната икономика, как никога не казал лоша дума срещу другите си колеги от партийната върхушка и т. н., се питам дали не си е платил тия материали приживе. А че беше готов да плаща и имаше средствата да го направи, знам със сигурност. Предлагал ни е.

Притежавам единственото интервю, дадено от Огнян Дойнов през тоталитарно време. Взехме го с моята колежка Бинка Пеева през декември 1989 г. Тогава щеше да бъде сензация, но никога не видя бял свят. Наричам го Досието “Дойнов”. Държа си го в една

папка с личния подпис на покойника

върху всяка страница, заедно с всички материали към него. Защото по онова време членовете на Политбюро даваха интервю, като си пишеха и отговорите, и въпросите. А бившите изобщо не даваха. Такива бяха правилата. Дойнов беше първият, който ги наруши и се съгласи да отговаря на чужди въпроси. Това можеше да му струва скъпо. Разбира се, той си имаше причини да рискува. Ето как стана всичко.

През декември 1989 г. Бинка получи писмо от Огнян Дойнов. Донесе й го някаква нейна позната, близка на семейство Дойнови. Беше копие с дата от преди няколко дни, оригиналите бяха пратени до редакциите на “Работническо дело” и до нашата (с Бинка работехме в новинарския отдел на “Земеделско знаме”). Другарят Дойнов предлагаше да даде разяснения по обвиненията срещу себе си, само че никой не му ги искаше. Понеже познаваше системата и разбираше, че няма да му дадат думата, той се беше решил на неформален контакт с нас.

Да приемем поканата на своя глава значеше да рискуваме работата си. Първо взехме разрешение от шефа на отдела Петър Станчев. Петьо, Бог да го прости, ни разреши при условие да не казваме никому нито дума и да докладваме само на него. Пак чрез познатата на Бинка си уредихме среща с Огнян Дойнов в апартамента му на 19 декември 1989 г. Условията бяха:

1. Интервюто се записва на два магнетофона (наш и негов).

2. Въпросите задаваме по свой избор. В интервюто влизат най-интересните според нас. Дойнов има право да редактира отговорите си.

3. Текстът се написва в два екземпляра и всяка страница се подписва от Огнян Дойнов. Всички следващи поправки се съгласуват с него.

4. Пазим пълна тайна до публикуването на интервюто.

Беше си направо съзаклятие

Изненадах се колко е нисък. Посрещна ни така радушно, че за толкова високопоставен човек изглеждаше раболепен. Умираше от страх. Най-опасният му враг Андрей Луканов беше избран за председател на Комисията по деформациите и той се боеше, че ще му стоварят отговорността за икономическата криза. На безпрецедентния пленум на ЦК на БКП на 16 ноември 1989 г. думата беше дадена само на противници на Тодор Живков. Славчо Трънски така се нахвърли върху Тато, че стресна всички бивши величия. Дойнов ни каза, че поискал думата, но като дошъл редът на бившите, Петър Младенов предложил да се прекратят изказванията. Обещал, че записаните за този пленум ще говорят първи на следващия, насрочен за 11 декември.

Огнян Дойнов по онова време беше в шеста глуха: посланик в Норвегия. Като си идва от Осло за пленума на 11-и, разбира, че на 8-и имало извънредно заседание на ЦК, на което го извадили от състава му. Бяха го изиграли. Чувстваше се беззащитен. Публичността беше последната му надежда.

Разговаряхме цял ден. Често прекъсвахме, защото Огнян Дойнов държеше да ни покаже всичко. Например питаме: вярно ли е, че има във вилата си противоатомно скривалище и локално парно, което се включва по телефона? А той отвръща: “Не. Емиле, заведи ги да видят.” Брат му, търговски представител във Виена, присъстваше през цялото време и служеше за шофьор. Запомнил съм джипа му, който беше с два жироскопа на арматурното табло: единият показваше надлъжния наклон, а вторият страничния. За пръв път виждах такова нещо. Два пъти отидохме от дома на Огнян Дойнов зад съветското посолство до вилата му в Бояна, а вечерта отидохме в редакцията и свалихме на машина записа от деня. Пълният текст беше 24 страници, а готовият за публикуване ­ 13. Заглавието беше “Един глас против”, защото в тогавашния послушен парламент Огнян Дойнов единствен беше гласувал против Андрей Луканов да стане председател на комисията по деформациите. Той смяташе, че този пост ще му позволи да скрие собствената си отговорност. Освен за Луканов и брат му Дойнов даде убийствени характеристики на повечето цленове на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП.

Най-сетне тържествено подписахме двата екземпляра и си стиснахме ръцете, сякаш сключваме договор. По обяд дадохме текста на Петьо, той доволно потри ръце и каза:

­ Бомба! Професора ще се натакова от страх.

Професора беше главният редактор Димитър Димитров. От месец той си тръгваше рано, за да не взема решения. Мътно време беше, не се знаеше нито какво да се пуска във вестника, нито какво да се спира. Това беше шансът ни материалът да види бял свят. Но не се стигна дотам, защото след час

Елена Дойнова цъфна в редакцията

­ Другарят Дойнов помоли да не пускате интервюто.

Побеснях. ние рискувахме, а той си въртеше игрички! Казах й:

­ Кажете на мъжа си, че това е подигравка. Идеята беше негова.

Разменихме няколко остри реплики, но тя беше непреклонна и си тръгна. Но това не беше последният удар за деня. Малко по-късно Петьо влетя в стаята:

­ А бе аз казах ли ви да не споменавате за интервюто! Откъде Професора знае?

Зяпнахме. В редакцията знаехме само тримата, а преди Петьо изобщо да спомене на Професора за интервюто, той наредил да не се пуска нищо за или от Огнян Дойнов. Нещо ставаше, но какво ­ не разбирахме.

На следващия ден ­ нова изненада. Още преди обяд Емил Дойнов дойде да ни откара при Огнян. Този път той ни покани в кухнята:

­ Размислих над това, което сте казали на жена ми вчера, и се засрамих. Вие сте прави. Пускайте интервюто!

­ Късно, другарю Дойнов ­ отвърнахме ние. ­ Спряха го. Някой ни е издал.

Другарят Дойнов беше толкова шашнат, че си призна какво е направил. Изглежда в Политбюро се бяха уплашили, че той ще проговори и малко след като предния ден сме си тръгнали с готовото интервю, му се обадил Продан Стоянов, току-що избран за секретар на ЦК. “Другарю Дойнов ­ казал той, ­ Партията е в тежко положение. Нека не й създаваме проблеми с публични изявления.”

И другарят Дойнов, старият апаратчик, клъвнал. Казал, че е дал само едно интервю на “Земеделско знаме”, но ще го спре, ако Петър Младенов го приеме за лично обяснение. Стоянов се съгласил и насрочили срещата за следващия ден. Тогава Дойнов пратил жена си в редакцията. Междувременно петолъчките се раззвънели и нашата бомба била обезвредена. А на сутринта Стоянов казал на Дойнов, че генсекът на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет е болен и не може да го приеме. Затова Огнян Дойнов се беше “засрамил” и се съгласи да публикуваме интервюто му. Беше ни използвал като пионки в своите номенклатурни игри и въпреки поетия ангажимент ни беше издал. На всичко отгоре бяхме му казали за плановете си да създадем частен вестник и на сбогуване той ни каза:

­ Само свободната преса ще ни спаси! Казвайте какво ви трябва, ще ви помогна.

Да, за да се публикува интервюто му, другарят Дойнов беше готов и вестник да финансира. Ние не приехме помощта му, но дали други колеги не се оказаха по-сговорчиви? Не знам. Но историята има и

Епилог

След половин година, на 7 юни 1990 г., излезе първият брой на “Репортер 7”. Вестникът си беше наш. Вече можехме да публикуваме всичко, без да питаме никого. По това време и Петър Младенов, и Андрей Луканов бяха загубили героичния си ореол. Да пуснеш интервю на Огнян Дойнов вече не бе страшно, а следователно не беше и интересно. През декември решихме да публикуваме само няколко откъса. Още след третия вкъщи ми се обади някакъв мъж и каза:

­ Честит ти вестник!

Нали се сещате, Огнян Дойнов. Звънеше от Лондон, където работеше при Робърт Максуел. Големият радетел за свободна преса молеше да спрем откъсите и в замяна пак обещаваше материална помощ. Даже ми даде телефона си в Лондон. И до днес се чудя ­ той също нямаше вече от какво да се страхува. Кой от засегнатите му се беше обадил? Каква ли сделка беше направил с бившите си противници от Политбюро, та спазваше закона “омерта”? Тези тайни той отнесе в гроба си.

 

Из “Един глас против”

Огнян Дойнов за върхушката и за себе си

За Тодор Живков: Той беше достатъчно хитър и майстор в реденето на нещата, в поднасянето на обвинения, в създаването на интриги, в настройването едни срещу други. Със старостта ставаше все по-мнителен. И някои хора използваха това, за да го настройват.

За Георги Атанасов и Андрей Луканов: Те ще заличат всички следи и всичката документация за тяхната близост с Тодор Живков. Андрей Луканов беше министър на външноикономическите връзки. Кой ще отговаря да се върнат на България 1,7 милиарда долара? Част от тях са износ в страни, които не ни плащат и досега, и въпреки това, за да се изпълни план, за да се покаже износ, продължава натискът на Министерството на външноикономическите връзки да се изнася там. Предварителната прогноза е, че не по-малко от половината никога няма да се върнат.

За Димитър Стоянов: Той няма толкова акъл да предложи каквото и да било политическо решение.

За Александър Атанасов (брата на Андрей Луканов): В Нигерия ни прибра парите за хотел и ги обмени по черния курс.

За Гриша Филипов: Главният автор на развалянето на всички реформи с разни допълнения, изменения и т. н.

За Продан Стоянов: Слуга на много господари. Беше издигнат от Милко Балев. Стана човек на Чудомир Александров и се въртеше около него, когато бяха спекулациите, че той ще замести Тодор Живков. След това премина към Георги Атанасов.

За вилата си: Преди това използвах една три пъти по-голяма вила, в която държавата ми поемаше всички разходи срещу символично заплащане. Въпреки че имах право да остана, след завършването на моята вила излязох оттам. Мисля, че моралът изисква хора, които са били на висока длъжност и на добре платена работа да си построят вила сами и да си поемат разноските по поддържането й.


Публикувано във в. “24 часа” на 26 февруари 2000 г.