Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Разследвания

Добри Джуров умря, без да узнае цялата истина
за смъртта на сина си

Как загинаха първите български
кандидат-космонавти

Инструкторът: Принесоха Чавдар в жертва,
за да се подмажат на баща му

Крум Благов

Подполковник Ивайло Николов е роден през 1939 г. Служил е 27 години като парашутист. Направил е 1357 скока. Запознава се с трагично загиналия Чавдар - син на министъра на отбраната ген. Добри Джуров, през 1964 г. По това време Ивайло е бил на 25, а Чавдар - на 17 години. Става му инструктор по парашутизъм, а с времето - и най-близък приятел. Твърди, че бившият министър така и не е узнал цялата истина за смъртта на сина си. Николов научава част от истината от Чавдар десет дни преди смъртта му. До друга част стига по пътя на логиката. Сега я казва за първи път.

- Официалната версия е, че Чавдар Джуров е загинал заради техническа неизправност на самолета. Защо не вярвате в нея?

- В разбора, който се направи след катастрофата, никъде не се споменаваше за техническа неизправност. Като са виновни, големците винаги правят така, че да не се разбере истинската причина и те да излязат невинни. Или вината се хвърля върху загиналия, или се говори за техническа неизправност.

Аз също съм бил в такива комисии и са ме карали да подписвам неверни заключения. Когато малко след Чавдар Джуров загина Иван Крумов, началникът на парашутистите, изнесоха съвсем друга официална причина. А истината е, че ръчката на този модел парашут беше неудобна, той трудно се отваряше. Аз самият веднъж щях да загина с такъв парашут, а Крумов на всичко отгоре беше левак.

Попитах председателя на комисията: "Защо крием причината?" А той: "Ама Крумов е световен рекордьор, заслужил майстор на спорта, партизанин, как да кажем, че не е издърпал ръчката на парашута?" Казвам му: "Той вече си е отишъл. Дай да напишем истинската причина, за да запазим живите. Иначе и други ще загинат." Председателят не се съгласи и аз не подписах протокола.

- Каква е истинската причина за смъртта на Чавдар Джуров според вас?

- Слаба летателна подготовка и претоварване на организма.

- Но нали е имал 217 летателни часа?

- От тия 217 часа той лично е карал 17. Останалите 200 часа е бил втори пилот, т. е. друг е карал самолета. За 17 часа не можеш да станеш шофьор, а те го направиха инструктор да обучава курсанти. Генералите го принесоха в жертва, за да се подмазват на министъра.

- Но нали в самолета при фаталния полет е имало друг пилот, Венцислав Йотов?

- Този полет, при който Чавдар загина, е бил планиран за някакъв курсант с инструктор Венци. Йотов си е изкарал пълния курс на военното училище. Минал е всички етапи на подготовка. Лекарят спира курсанта, нещо имал температура... Тук е голямото нарушение.

За всеки полет предишния ден се прави инструктаж: кой с кого ще участва, какво ще изпълняват. Чавдар не е присъствал на инструктажа, тъй като не е бил предвиден да лети. Качват го на самолета с Венцислав Йотов, за да не пропадне занятието: Чавдар като инструктор, Венци като курсант.

В ескадрилата се е получил спор между Йотов и Чавдар кой е по-добър летец. То е ясно, че Йотов, защото три години е учил това, докато Чавдар само по време на ваканциите летеше по малко. Но на тая възраст всеки е с претенции. Затова може би Чавдар му е създал трудна ситуация, но му е станало лошо, притъмняло му е. Клюмнал е напред. Пикират с главата надолу, голямо претоварване, в съзнание си, но нищо не виждаш и не можеш да взимаш правилни решения. Венци не може да изведе самолета, защото лостът е опрял в корема на Чавдар. Но това са предположения. Основната причина е слабата подготовка.

- Тези самолети L-29 имат ли черни кутии?

- На разбора нищо не казаха за черна кутия.

- А защо не са катапултирали?

- Защото не виждат. При такова претоварване си в съзнание, обаче ти пада черна пелена пред очите и не знаеш нагоре ли летиш, или надолу. Все едно, че сънуваш. Чавдар е правил скокове с катапулт, ако знаеше, че се разбиват, щеше да катапултира.

- При какво натоварване се получават тези симптоми?

- Някои може още при 4-4,5 G, други при 6, зависи от здравината на организма. Чавдар нямаше устойчив вестибуларен апарат. А те го подлагаха на непосилни за организма му натоварвания, за да го правят космонавт.

- Окъде знаете това?

- Лично от Чавдар и от ген. Симеон Симеонов, който отначало служеше тук, в Пловдив, а после стана началник на авиацията. Изискването беше първите кандидати за космонавти да са деца на активни борци или на партизани.

Всички си знаехме, че програмата на Чавдар е: докато следваше в Москва технически профил във военновъздушната академия "Жуковски", да мине при нас парашутна подготовка с катапултиране, след това в Долна Митрополия да стане летец. Крайната цел беше да бъде един от първите български космонавти. Затова правехме височинните скокове в Добруджа, за да свикне със студа в стратосферата.

Ваканцията Чавдар използваше първо за да скача с нас, а след това останалите седмица-две го взимаха на аеродрома да лети. Не му жалеха здравето. При един от височинните скокове Чавдар получи много силен динамичен удар. Имаше сътресение на мозъка.


Публикувано във вестник “Стандарт” на 29 юни 2002 г.

Последният рожден ден на Чавдар Джуров

- Казахте, че след един от височинните му скокове Чавдар Джуров е претърпял силен динамичен удар. Какво е това?

- Ударът от отварянето на парашута. Горе почти няма въздух. Понеже атмосферното налягане е по-ниско, артерии, вени - всичко ти изскача от кожата. Капилярите са изпъкнали, коремът ти става ей такъв голям. И при най-малкия удар чувстваш страхотни болки. Затова на тази височина ударът беше страхотен.

След един от скоковете намерихме Чавдар в един бостан. Беше му се разкъсал кожухът, паднал му единият крачол, гол, смръзнал се, с комоцио. Викам му: "Какво става, Чавдаре?" А той говори несвързано, още не е разбрал, че скокът е завършил. Лекарите казаха, че трябва да лежи три дена неподвижно на тъмно.

Отидох с него, защото самичък щеше да подлудее. Три дена с него изкарахме в болницата на затъмнени стъкла. Лекарската комисия от София му забрани да скача и да лети. Изпратиха го за 20 дни в санаториум в Хисаря, а аз отидох на море.

Там ме среща един авиатор. "Знаеш ли, казва, че Чавдар е в Долна Митрополия? Хвърчи." "Как бе, викам, оня ден го оставих в Хисаря." А той: "Генерал Симеонов го взе оттам."

Набра ме много яд. Видях полковник Киров, шефа на медицинската комисия, и му казах. "Това е безумие" - вика. "Кой го е взел?" "Ген. Симеонов." "Нищо не можем да направим."

- А защо не казахте на самия Добри Джуров, нали сте бил близък с него?

- Не ме пуснаха. Той също беше на море. Отидох на плажа и гледам, стои под чадъра. До него Мирчо Асенов. Хванах шофьора му. Казвам: "Беля ще стане. Чавдар ми е приятел, кажи на министъра да го спрат и да го върнат." А той: "А бе остави началниците да се оправят сами." Казах и на Мирчо Асенов. Отговори ми: "С такива работи не се занимавам." И аз се върнах.

- Трудно ми е да го повярвам.

- Добри Джуров така и не научи цялата истина за смъртта на Чавдар. На разбора за катастрофата ни казаха: "Това е само за ваша консумация, до министъра не трябва да стигне." Бай Добри не знае, че Чавдар е имал само 17 часа личен нальот. На погребението му ме попита: "Ивайло, какво стана?" А аз му казах: "След 10-15 години ще ви кажа."

- Но не му казахте?

- Ами нямаше обстановка. Никога не сме оставали насаме, все имаше чужди хора. Когато загина Иван Крумов, аз отидох в дома на министъра и му казах: "С тая заповед са ви излъгали. Причината не е такава, каквато писаха." После началниците ме изядоха.

Сега вече мога да му кажа (разговорът се води в деня, когато ген. Джуров почина - б. а.), ама не виждам ползата, защото всички, дето бяха виновни за Чавдар, умряха.

- Казахте, че му е ставало лошо в самолет. Откъде знаете?

- От самия Чавдар малко преди да умре. Беше 31 май 1972 г. Бяхме в Балчик с началника на парашутистите Иван Крумов. Чавдар имаше рожден ден и ни покани на "Албена" да се почерпим. Бяхме четирима, върнахме се към 1 през нощта. Иван Крумов ни хвана, извади ни пред строя и каза: "Задето не спазвате режима и сте употребили алкохол, ви откомандировам."

- Защо не се оплакахте на Добри Джуров?

- Чавдар не смееше. Той предложи да отидем на Слънчев бряг, откриваха първия "Златен Орфей". Намериха ни пропуски на първия ред на името на Добри, Елена и Аксиния Джурови. Откриването започна. Като видя телевизионните камери, Чавдар се уплаши: "Майка и татко ще ни видят!" Бегом назад и се изнесохме.

Към два-три часа си легнахме и Чавдар ми каза: "Искам да споделя нещо с тебе. При най-малкото притягане на самолета ми причернява. В съзнание съм, но не виждам нищо. Даже като гледам панаирджийска люлка, ми се завива свят."

Казах му: "Това е от чувствителен вестибуларен апарат. Военен летец с тоя дефект не можеш да станеш. Рано или късно ще се утрепеш. Зарежи военната авиация, иди в гражданската, сложи костюмчето, връзката, млади, хубави стюардеси ще се въртят около тебе, ще обиколиш света, пари ще имаш и ще ме благославяш, докато си жив."

"Не, вика не мога да откажа на ген. Симеонов. Срам ме е. Да изкарам сега пролетта и есента, да хвръкна на "Миг-21" и след това ще се откажа. Тоя етап съм го започнал, нека да го завърша!"

Дойдохме си оттам и след десетина дни казаха, че Чавдар е загинал.

- Защо ген. Симеонов беше толкова голям авторитет за него?

- Ген. Симеонов командваше бригадата тук, в Пловдив. Като се преместих от София, Чавдар идваше да скача при мен. Това беше дюшеш за ген. Симеонов - връзка със сина на министъра. Оттам се сближи с баща му, лично Добри Джуров му одобряваше плановете. От генерал-майор Симеонов стана генерал-полковник, началник на авиацията. Беше кум на Чавдар, на сватбата в Ловния парк присъства Тодор Живков и похвали Симеонов. Всички мислеха, че той един ден ще наследи Добри Джуров като военен министър.

Симеонов направи индивидуален план на Чавдар, той навиваше и него, и баща му, че може да стане един от първите български космонавти. Само че не му дадоха нужната подготовка. Никога няма да им простя.

Публикувано във вестник “Стандарт” на 1 юли 2002 г.

Защо не катапултира майор Георги Йовчев?

"През 1978 г. Георги Иванов знаеше много добре, че тръгнеше ли някой към Космоса, това щеше да бъде Георги Йовчев" - твърди полковник Цветан Цаков. Дали наистина е така, могат да докажат сигурно някои дълбоко засекретени архиви. Това разследване се основава преди всичко на свидетелства на съвременници. Факт е, че през 1978 г. за последните медицински тестове в Москва отиват четирима наши летци.

Днес са известни имената само на двамата, полетели в Космоса - Георги Иванов и Александър Александров. Имало е обаче още двама: Георги Йовчев и Иван Наков. Цаков не е единственият, според когото българският фаворит е бил Йовчев. Само че окончателните решения са се взимали в Москва.

Драматична съдба на този офицер напомня за Чавдар Джуров, с когото са връстници. Георги Йовчев получава същата подготовка. Като ученик се увлича по авиомоделизма. На 16 години прави първия си парашутен скок. Започва да следва физика, но една трагична случайност го кара да избере военната кариера. По-малкият му брат Иван е запален по парашутизма. Извършва няколко скока, докато лекарите го обявяват за негоден, защото бил дюстабанлия. Отчаяният младеж се самоубива с пистолета на майка си - бивша партизанка, в центъра на кръга за доцелни скокове в Божурище. Погребват го с парашута му.

В памет на брат си Георги Йовчев зарязва физиката и кандидатства във висшето военновъздушно училище в Долна Митрополия. Завършва го, а после и съветската академияъ"Жуковски", където Чавдар също е бил курсант.

През 1967 г. СССР и другите страни от съветския блок, между които е и нашата, стартират програмата "Интеркосмос". Именно по нея 12 години по-късно излита първият български космонавт. Вероятно от самото начало българското военно, а може би и държавно ръководство са започнали да се вглеждат в летците, излизащи от Долна Митрополия в търсене на подходящия кандидат за космонавт № 1.

Според подполковник Ивайло Николов, чийто разказ публикувахме в двата предишни броя, идеалният кандидат е трябвало да бъде летец и парашутист с подходящ класово-партиен произход. Чавдар Джуров е отговарял на тези изисквания. Няма основания да се съмняваме в свидетелството на подп. Николов, че Чавдар като най-близък приятел му е доверил тайната мисия, за която го готвят толкова форсирано.

"Добри Джуров не поиска да се рови около причините за смъртта на Чавдар" - ми каза полковник Любомир Пръвчев, бивш началник на Парашутно-десантната служба към ВВС. "Обикновено авиокатастрофите имаха тежки последици за кариерата на ръководителите. За Чавдар обаче не пострада никой.  Това прави чест на баща му."

По онова време в армията е съществувал (а може би съществува и сега?) секретен списък под название ФУРОК - Фонд за ускорено развитие на офицерски кадри. Влезлите в него получават предсрочно повишения. Целта на ФУРОК е да се издигат бързо най-способните офицери. Но тъй като човешките слабости не са чужди на генералите, много от техните синове, избрали военната кариера, влизат във фонда.

По всяка вероятност Георги Йовчев е бил във ФУРОК. Баща му е член на ЦК на БКП и видна личност в съюза на активните борци против фашизма. Съвременници твърдят, че Йовчев също като Чавдар е имал забележителни качества. "Даже като дневален на пост учеше математика" - казва полк. Пръвчев. Йовчев става летец I клас, кандидат на техническите науки и преподавател. Конструира парашута УП-9 - модел, с който се експериментира отваряне на височина под сто метра. Той е признат за изобретение, но впоследствие няколко парашутисти загиват на изпитанията и е свален от въоръжение.

Георги Йовчев влиза в първия "набор" български канидидат-космонавти. Също като Чавдар Джуров подготовката му е форсирана. "Той служеше в София, а ходеше да лети в Равнец - спомня си Ивайло Николов. - Срещал съм го в един часа през нощта с летателните дрехи във влака за София. Питам го - къде, бе? Ами, казва, до 11,30 бях на нощни полети, но утре имам политическа подготовка, после се връщам, защото утре вечер пак ще летя."

Йовчев влиза във финалната четворка и отива в Москва, но вестибуларният му апарат е твърде чувствителен за космонавт. "Виждал съм го да слиза от самолета след полет. Бил е втори пилот, значи само се е возел, а е бял" - свидетелства полк. Пръвчев. Медицинската комисия в Москва открива особености в сърдечната дейност.

Така Йовчев се разминава с мечтата си да стане първият български космонавт, но не и с надеждата да полети един ден в орбита. Полковник Цветан Стойновски твърди, че за разлика от много други летци Йовчев не завижда на Георги Иванов, че е бил първият български космонавт.

Според подп. Николов откриват специална длъжност за Георги Йовчев в щаба на ПВО-ВВС, за да продължи да се готви и да тренира, та един ден да го върнат пак в Москва. Човек със силна воля, той работи над вестибуларния си апарат, но това е природна даденост и не подлежи на усъвършенстване.

Програмата "Интеркосмос" продължава, подбират се нови български летци за полет в Космоса, но Йовчев не доживява до този втори набор. Той загива през 1983 г. На Гергьовден при нощен полет в Балчик той снижава своя "Миг" за кацане прекалено рано и закача електрически стълбове с крилото на самолета. Единият колесник пада и той се издига отново, но изгубва управление и самолетът се разбива на пистата. Полк. Пръвчев, който е участвал в комисията за разследване на причините за катастрофата, не може да си обясни защо не е катапултирал.

А може би и за организма на Йовчев тези свръхнатоварвания са били непосилни?

Публикувано във вестник “Стандарт” на 3 юли 2002 г.

Смениха името на Георги Иванов,
за да стане първия

В средата на 70-те години подготовката за полет на български космонавт, предвиден в програмата “Интеркосмос” от 1967 г., навлиза в решителната си фаза. По взаимно споразумение между социалистическите страни първо ще лети по един космонавт от трите страни с най-голям принос за програмата: ГДР, Полша и Чехословакия. След това останалите ще пратят свои граждани в космоса по азбучен ред на държавата. На този принцип четвъртият чуждестранен космонавт ще е българин, петият унгарец (на руски Унгария е Венгрия) и т. н.

През 1976-1977 г. на нашите военни летци се предлага да кандидатстват за космонавти. Единственото ограничение е да са завършили училището в Долна Митрополия от 1964 до 1972 г., т. е. да са висшисти с поне тригодишен летателен стаж. (През 1964-а завършва първият випуск с висше образование.) Това предизвиква много недоволства у по-възрастните и по-младите.

Почти всички от деветте привилегировани випуска подават рапорт. Кандидатите минават медицински тестове в България. Изискванията са високи, цедката – страхотна. “Очевидно нашите лекари имаха програмата за изпитания – спомня си един стар пилот, - защото подлагаха кандидатите на големи натоварвания.” Първият филтър е авиолекарската комисия. Тези, които не издържат тестовете, са връщани по гарнизоните си. Преминалите са изпратени във Военната болница в София, където ги държат като в пансион през време на прегледите в продължение на няколко седмици.

Доста хора отпадат и вероятно затова след известно време разширяват възрастовия диапазон – повикват на прегледи и летците от по-раншни випуски. Това са предимно командири на ескадрили и заместник-командири на полкове, около 15 души. Между тях попада и Кирил Радев, днес генерал от запаса. От всички по-възрастни авиатори той единствен стига до последния етап. Неофициалната информация, която достига до него, е, че е имал най-добри резултати на медицинските тестове, но отпада от групата по политически причини. Жена му имала вуйчо, емигрирал в Канада след 9 септември 1944 г.

До последния кръг стигат четирима, които през 1978 г. отиват на  тестове в Москва. Това са Георги Йовчев, за когото разказахме в предишния брой, Георги Какалов, Иван Наков и Александър Александров. Съветските лекари намират недостатъци в сърдечната дейност на  Йовчев.

След завръщането на кандидатите от Москва българска партийно-правителствена комисия взема окончателното решение. Изборът в крайна сметка е политически. Фаворитът Йовчев, който има подходящ произход, е отпаднал. Какалов и Александров са авиатори с отлична подготовка и желязно здраве, но родителите им са обикновени хора.

Според един генерал, който е бил в контакт с високите етажи на комунистическата номенклатура, в партийно-правителствената комисия се развихря люта борба, вдъхновена от локалния патриотизъм. За Александров, който е от Омуртаг, се застъпва неговият земляк, членът на Политбюро на ЦК на БКП Пенчо Кубадински. Както личи по името му, той също е от Лудогорието (до 1934 г. родният му град Лозница се е казвал Кубадин).

Ловешкото лоби обаче е по-силно. В него влизат Гриша Филипов, секретар на ЦК и член на Политбюро, бъдещ министър-председател; Милко Балев, началник на кабинета на Тодор Живков и по-късно член на Политбюро; председателят на президиума на БАН акад. Ангел Балевски. Последните двама са от Троян. В крайна сметка Георги Какалов, който е от Ловеч, е определен за титуляр. Александров остава негов дубльор.

Пред Какалов обаче възниква една неочаквана пречка – руснаците искат той да смени фамилията си, защото тя на руски значи горе-долу Посерков. Той отказва. Подп. Ивайло Николов разказва, че един ден неочаквано срещнал майор Какалов пред софийските хали. Учудил се, защото мислел, че е в Москва. Какалов му разказал за проблемите с фамилията си. Руснаците обаче са непреклонни. От българска страна също оказват натиск върху твърдоглавия летец.

Майор Какалов прави един последен опит. Той праща Цветан Стойновски като парламентьор при министъра на отбраната Добри Джуров – да го помоли да не му сменят фамилното име, с което е познат в авиаторските среди. Освен това Какалови са известен новоселски род (Ново село днес е град Априлци). Стойновски е бил негов инструктор, на времето е учил Какалов да пилотира, но е обучавал и Чавдар Джуров, така че има лесен достъп до дома на министъра.

“Отидох у бай Добри – спомня си полк. Стойновски, - поговорихме си за това-онова и тъкмо смятах да подхвана темата за името на Какалов, когато кака Елена каза: “Ама пък как можа да се случи да е с такава фамилия – Какалов!” Разбрах, че ще бъде безсмислено, и не повдигнах въпроса.”

Така Георги Какалов става набързо Георги Иванов, фамилията, с която става известен. Към останалата подготовка той трябва да упражнява и новия си подпис. На 10 април 1979 г. той излита на борда на “Союз 33” със съветския космонавт Николай Рукавишников. Поради повреда на кораба двамата не успяват да се скачат с орбиталната станция. Животът им виси на косъм, но със самообладание и малко късмет те успяват да се приземят невредими и стават герои на България и на Съветския съюз.

Единствените пострадали са няколко български журналисти. По онова време полиграфията е толкова мудна, че списанията се дават за печат месеци по-рано. В няколко издания излизат предварително написани репортажи, които разказват за полета и за щастливото скачване с орбиталната станция. Тиражът им е иззет, а виновните - наказани.

Независимо от неуспеха на “Союз 33” програмата “Интеркосмос” се смята за изпълнена. Тя продължава с полета на унгарския космонавт, а друг българин не се предвижда. И ако не беше Добри Джуров, България никога нямаше да има втори космонавт. Казват, че го е направил в памет на сина си. Така или иначе ние сме единствената социалистическа страна, която праща още един свой гражданин в Космоса. Това обаче не е безплатно.


Публикувано във вестник “Стандарт” на 4 юли 2002 г.

Плащаме 14 милиона долара за втори космонавт

През 1986 г. Добри Джуров се връща от Москва с една историческа новина. Той успява да убеди руснаците да подготвят и изпратят в Космоса втори българин.

Централната лаборатория за космически изследвания към БАН става институт, а директорът му проф. д-р Борис Бонев е изпратен да преговаря с новосъздадената съветска организация “Главкосмос”.

“Според мен Добри Джуров правеше това в памет на Чавдар” – спомня си проф. Бонев, който сега оглавява Българската аерокосмическа агенция. “Смяташе го за свой бащин дълг.” Този път обаче полетът не е безплатен. Решено е България да разработи някои уреди за космическия кораб, които след това да останат собственост на СССР. Те са на стойност 7 милиона валутни лева - 14 милиона долара според тогавашния курс. Проектът е наречен “Шипка”.

Кандидатите за космонавти се подбират отново между летците от изтребителната авиация. Подават документи около 300 души. Изследванията са толкова щателни, че след тях някои кандидати се сбогуват със самолетите – лекарите намират у тях недопустими за пилоти аномалии, останали дотогава неоткрити. След тестовете в България остават 10 души, от които съветски медици подбират четирима за по-нататъшни изследвания в Москва.

До финалната четворка достигат Александър Александров, по-малкият му брат Пламен, Красимир Стоянов и Николай Райков. Те отиват в Москва на заключителни медицински тестове. Руснаците отхвърлят Пламен и изказват някои резерви по отношение на Райков. След това четиримата се връщат в България, където, също както при първия космонавт, изборът прави политическа комисия начело с ген. Добри Джуров.

До този момент всички кандидати смятат Александър Александров за безспорен фаворит, тъй като е бил дубльор на Георги Иванов. През изтеклите седем години той запазва формата си. Събитията обаче се развиват така, че Александров едва не се разминава за втори път с шанса да полети в Космоса. Предложението на командването на авиацията е: 1. Стоянов; 2. Райков; 3. Ал. Александров.

Двойката избраници трябва да замине за Москва на 10 януари 1987 г. Предвидено е имената им да се оповестят на 5-и. Зад кулисите отново се развихря битка между членовете на Политбюро на ЦК на БКП. Пуска се слух, че Стоянов е лансиран, понеже е племенник на Бонев. Говори се, че на свой ред Пенчо Кубадински оказва силен натиск в полза на своя земляк Александров. Джуров бил чуван да казва: “Кубадински не може да ми нарежда!”

В крайна сметка обаче партийно-правителствената комисия по предложение на самия си председател – военния министър, прехвърля решението на Главното политическо управление на армията. То се отлага за последния момент - 8 януари 1988 г.  Според някои източници отново се пускат в ход политически компромати: тъщата на Стоянов  била родена в чужбина (всъщност тя е чиста българка от Западните покрайнини, преселила се в Омуртаг). Дали заради това или по друга причина, за титуляр е определен Александров, а за негов дубльор – Стоянов.

Подполковник Стоянов, който днес служи в София, твърди, че двамата не са знаели за този избор до последния момент. Едва десетина дни преди полета съвместна българо-съветска комисия им съобщава разпределението на ролите.

Българите прекарват в Центъра за подготовка на космонавти “Юрий Гагарин” край Москва около шест месеца. През лятото на 1987 г. продължават с летателна подготовка в родината, а през есента се връщат в Русия и са разпределени в екипажите си: Александров с Виктор Савиних и Анатолий Соловьов, а Стоянов с Владимир Ляхов и Александър Серебров.

На 6 юни 1988 г. на космодрума Байконур се събират Добри Джуров, Борис Бонев, членът на Политбюро на ЦК на БКП Йордан Йотов, посланикът ни в Москва Георги Панков, председателят на БАН акад. Ангел Балевски и командващият авиацията ген. Любчо Благоев. На следващия ден в 18,03 часа космическият кораб “Союз ТМ 5” е изстрелян. Този път проектът се увенчава с пълен успех.

На 9 юни корабът се скачва с космическата орбитална станция “Мир”, където са Владимир Титов и Муса Манаров. Всичките 51 експеримента, предвидени в “Шипка”, са осъществени, и на 17 юни в 14,20 часа “Союз ТМ 5” се приземява в Северен Казахстан. Александров е произведен подполковник, а Бонев става генерал-майор.

Така завършва битката на българските летци за място в историята. Тя не е била така честна, както се опитваше да ни внуши пропагандата. В нея падат и жертви. Но все пак нашата страна си остава единствената от бившия съветския лагер с втори космонавт. Ще има ли трети? За държава, която няма космически бюджет, това е невъзможно. Българската аерокосмическа агенция днес с усилие плаща дори двете хиляди швейцарски франка членски внос в Международната астронавтическа федерация.

Край


Публикувано във вестник “Стандарт” на 6 юли 2002 г.