Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

8. Магарешките атентати

Сутринта на 28 август (10 септември по нов стил) 1912 г. по пътя от Струмица за Дойран един мъж води магаре, натоварено с чувал брашно. Той пристига в Дойран към девет сутринта, отива в чаршията, връзва магарето и тихомълком се измъква. Пазарен ден е, но мъжът не е дошъл да продава, а и няма какво. Това е Борис Демирджиев от Дойран, участник в Илинденското въстание, а магарето е натоварено не с брашно, а с динамит със закъснител.
Часовниковият механизъм взривява динамита към три часа по турски – девет сутринта. За секунда пазарът се превръща в касапница. Разкъсани са 13 души, а 46 са ранени. Всички жертви са турци, а от ранените само четирима са българи. Чаршията опустява за минути, магазините спускат кепенците и всички се изпокриват.
Софийският всекидневник “Утро”, който пръв в България съобщава за магарешкия атентат в Дойран, цитира анонимен ръководител на македонската организация. Според него това е дело на младотурците, чиято цел е да компрометират умереното правителство в Цариград. Наистина лятото на 1912 г. е време на ожесточени политически борби в Турция. Албанците се бунтуват от цяла година. На 14 (27) август 1912 г. в Митровица Иса Бюлетинац провъзгласява албанската независимост. Въстаниците за кратко завземат дори Скопие. Сред ръководителите на младотурския режим няма единодушие по въпроса как да се действа. Едно течение е за репресии, друго – за отстъпки. Правителството е бламирано и подава оставка. На власт идват либерали, склонни на компромиси с албанците.
Точно от това се опасяват ръководителите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). След краткотрайното опиянение след младотурския преврат от 1908 г., когато организацията се легализира, става ясно, че целта на новата власт е да запази империята. През 1911 г. ВМОРО е възстановена, а в ЦК влизат Петър Чаулев, Христо Чернопеев и Тодор Александров. Тримата посещават Цетина за разговори с албанските водачи.
Организацията е наясно, че няма сили сама да извоюва освобождението, а трябва да разчита на външни фактори, на първо място на България. Безогледен в подбора на средствата, Тодор Александров решава да окаже натиск върху правителството в София чрез българското обществено мнение. Намерението му е да провокира турския фанатизъм към евентуални изстъпления над българското население и така да предизвика България към една освободителна за Македония война с Турция, докато империята е ангажирана в Итало-турската война и с албанското въстание.
Тодор Александров се отказва от старата четническа тактика и повежда организацията по пътя на тероризма. В едно окръжно той пише, че поради липса на оръжие и средства за внушителни партизански действия атентатите са за предпочитане в сяко отношение при нашите условия. Георги Баждаров и А. Томов оправдават новата тактика със следните доводи: С тези акции се ангажираха по-малко хора, поради което по-лесно се укриваха. Даваха се и по-малко жертви. Освен това ефектът от бомбените атентати... бе по-голям пред външния свят, отколкото сраженията... Александров се надява атентатите да предизвикат суматоха, страх и несигурност за европейския капитал, който в защита на своите интереси може да предприеме или би допуснал външна намеса в Турция.
За терористичните актове се използват вече не четите, а специално организирани четиричленни диверсионни групи. Така Тодор Александров въвежда в българската история градските партизани, чиято организация и опит по-късно заимстват и усъвършенстват комунистите. Главните организатори на атентатите освен Александров са велешкият войвода Владимир Сланков и кумановският Кръсто Лазаров. Тримата обучават хората си по взривно дело. Александров дори се отличава с едно изобретение в тази област.
Планираните атентати започват от октомври 1911 г. Извършени са седем взрива по гари, два по ж. п. линии, разрушени са три околийски управления – в Кичево, Крушово и Конаре. Най-предпочитани от македонските терористи обаче са пазарите. Те използват магарета-камикадзе за пренасяне на експлозива до определеното място, които не предизвикват съмнения, а дават възможност на терориста да се спаси. Затова тези атентати са останали в историята под името магарешки.
Първият магарешки атентат става на 21 ноември (4 декември по стар стил) 1911 г., пазарен ден, в родния град на Александров, Щип. Адската машина избухва в кантарджийницата близо до джамията. Взривът бил предназначен за конака, но своенравното магаре не спряло където трябва. Убит е един турчин и са ранени 26 души, от тях трима турци тежко. Паниката е огромна. Ефектът бил тъй силен, че всички, намиращи се на пазаря, почнали да бягат – разказва един съвременник. - В туй време една тълпа мюсюлмани нападат на българите и извършват формено клане: убити са 20 души българи и ранени около 300 души. В този погром са замесени полицейски агенти, жандари и войници.
Тъкмо това е реакцията, на която се надяват терористите. Клането в Щип предизвиква силно възмущение в България. На 4 (17) декември в софийската катедрала “Света Неделя” се отслужва панихида за жертвите, последвана от голямо траурно шествие. На митинги ораторите призовават правителството да не стои със скръстени ръце, а с война да нанесе решителен удар на непоправима Турция. Кабинетът на Иван Евст. Гешов обаче още не е привършил подготовката на Балканския съюз и не е готов за война, затова се задоволява с остър протест по дипломатически път. Турският външен министър Асъм бей доскоро е бил пълномощен министър в София и също има желание да се избегне конфликт между двете държави. Заради погрома над българите в Щип пред турския съд в Скопие са изправени 72 обвиняеми, от които 55 турци; 43 от подсъдимите са намерени за виновни и осъдени на различни срокове затвор – от няколко месеца до няколко години. Желаната от ВМОРО цел – войната – не е постигната.
През лятото на 1912 г. Александров започва да се страхува, че моментът ще бъде изпуснат. Итало-турската война може всеки момент да свърши, а цариградското правителство проявява склонност да задоволи албанските искания. Затова решава, че на всяка цена трябва да въвлече България във война с Турция, още повече, че Балканският съюз е вече сключен. Рецептата е същата: нов, по-голям атентат от щипския.
На 19 юли (по нов стил 1 август) 1912 г. на чаршията в Кочани срещу един хан избухва адска машина. Четвъртък е, пазарен ден, и в девет сутринта, когато става експлозията, е пълно с хора. Убити са 24 души, повечето българи. Сред жертвите има само четирима турци и двама евреи. Настава неописуема паника, всички побягват. Няколко минути по-късно избухва втори взрив близо до моста, но там няма пострадали, тъй като хората вече са се изпокрили. Тези жертви обаче са нищо в сравнение с кръвопролитието, което настъпва след малко. Скоро войска и башибозук (въоръжен, според някои сведения, предварително от военните складове), плъзват из града и започват масови насилия над християнското население, което е изключително българско. Целта е не издирване на атентаторите, а кърваво отмъщение. Хора, включително жени и деца, са извличани от домовете им и убивани. Труповете са събирани в двора на българската църква в града. Изстъпленията продължават седем часа.
Вестник “Утро” пише: Градът е блокиран и никой не може да излезе вън от Кочани. Там е обявено военно положение... Кочанските власти съобщават, че авторите на атентата били на брой четирма: двама от тях паднали убити при избухването на бомбата, а други двама били хванати живи. Арестуван е като заподозрян още българинът Таню Бергмов. Репресиите се разпространяват и в други градове. Във Велес са намерени още три адски машини и са извършени арести.
Турските изстъпления предизвикват дипломатически натиск, в резултат на който е назначена анкетна комисия. В доклада си тя признава, че са убити 21 българи и са ранени 221. Според данни на ВМОРО обаче броят на жертвите е далеч по-голям – изклани са 39 души, 50 са ранени тежко и 170 леко.
Този път целта на атентаторите е постигната. Протести и събрания срещу турските зверства заливат България. На 1 август 1912 г. пред Народното събрание многохиляден митинг настоява правителството да предприеме всичко за избавлението на Македония и Одринско. На 12 август в София започва Всенароден събор, който иска незабавна мобилизация. Печатът открито проповядваше война с Турция – пише един съвременник.
Тези събития съвпадат с тържествата по случай 25-годишнината от възцаряването на Фердинанд. На 13 август 1912 г. българският цар свиква в Чамкория (днес Боровец) таен коронен съвет, на който присъстват само премиерът Гешов, министърът на финансите Теодор Теодоров, военният министър ген. Никифор Никифоров и председателят на Народното събрание д-р Стоян Данев. На него се взема съдбоносното решение да се обяви война на Турция, ако тя не се съгласи да изпълни чл. 23 на Берлинския договор, т. е. да даде автономия на европейските си владения. Този член е останал на книга цели 33 години. Същевременно Гешов държи войната да не почва преди есента на 1912 г. Той дори се оплаква на сръбския пълномощен министър М. Спалайкович, че кланетата могат да отворят очите на турците и да разкрият истинските намерения на България. Гешов иска да синхронизира действията на Балканския съюз с Италия.
Съюзниците на България Гърция и Сърбия се съгласявят с взетото в Боровец решение. По настояване на сръбския крал Петър не го съобщават веднага на черногорския княз Никита. Сръбският външен министър Йованович споделя с българския посланик в Белград Андрей Тошев подозрението, че Никита продава на турците тайните на съюзниците и че вече е получил от Цариград 300 000 франка. Самото присъединяване на Черна гора към Балканския съюз фактически е купено. За всеки ден на бойните действия България се задължава да плаща на Черна гора по 1 лев на войник на ден.
Очевидно след клането в Кочани българското правителство е било готово за война, но изчаква подходящия момент. Македонските революционери обаче се страхуват, че и тези събития ще останат без последствие, затова продължават своите предизвикателства с Дойранския атентат, с който започна този разказ. Там обаче каймакаминът Етхем Хаджиали и мюфтията Шефкет възпират турците от клане над българите. Убити са само няколко овчари извън града. Два месеца по-късно българите се отплащат на Шефкет бей, като опазват от отмъщение турското население след освобождението на Дойран от български и сръбски войски през Балканската война.
Както е планирано, през септември българското правителство изпраща протестна нота до турското по повод на клането в Кочани и поисква от Великите сили да наложат на Турция да приложи чл. 23 от Берлинския договор. Същото искане е поставено на султана. Предварително се знае, че този ултиматум ще бъде отхвърлен, защото Турция вече е отказала много по-изгодното за нея предложение на австро-унгарския външен министър граф Леополд Берхтолд. Димитър Ризов, български посланик в Рим, обяснява на руския си колега, че ако България не нападне Турция, ще избухне революция в България. На 13/26 септември Черна гора започва военни действия, на 17/30 септември България свиква обща мобилизация, а на 5/18 октомври 1912 г. всички страни от Балканския съюз заедно обявяват война на Турция.
Магарешките атентати дават непосредствен повод за започването на Балканската война. Поради съдбоносните им последици те са поставени в първата десетка, по-високо от атентата в градското казино (виж №12) и от Валандовската акция (виж № 31), които са имали същата цел, но не са успели. Баждаров и Томов, съвременници и участници в тези събития, ги обобщават така:
Кабинетът Гешев, който пое властта в името на една външна политика на разбирателство с Турция, от събитията бе тласнат в противоположно направление. Един от творците на тия събития бе Вътрешната македонска революционна организация. Клането в Кочани внесе в обществото онова възбуждение, което прави популярна и непредотвратима като фатум една рискована акция. Тази рискована акция бе войната между България и нейните съюзници, от една страна, и Турция от друга.