Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

50. Заговорът на Горуня

На 11 февруари 1965 г. един полковник от военното министерство отива при шефа на Софийското градско управление на МВР генерал Съби Стефанов. Двамата се познават още от партизанския отряд и от стария си другар генералът научава, че има план за свалянето на Тодор Живков ­ министър-председател и първи секретар на Българската комунистическа партия.
Полк. Цанко Цанков с партизанско име Бончук разказва, че задачата, поставена му от заговорниците, е да вербува генерала и така да осигури за преврата подкрепата на столичното управление на МВР. Дали Цанков е искал да изпълни ангажимента си към конспираторите, или да ги предаде, остава неясно и до днес. Срещнах се с главните заговорници, когато бяха още живи, но те не са на едно мнение. Според някои издайникът е Бончук, според други провалът е дошъл от Пловдив, според трети конспирацията е разкрита по сигнал на сътрудничка на ДС, която предала мъжа си, посветен в заговора.
Самият ген. Стефанов прекарва тежка нощ в двоумене как да постъпи. Отначало той решава, че разказът на Цанков е провокация, за да се провери лоялността му към Живков. Все пак на другия ден генералът докладва на ръководството на МВР. Министърът на вътрешните работи ген. Дико Диков и първият му заместник Ангел Солаков, по-късно председател на Комитета за държавна сигурност, веднага се затичват при Тодор Живков. В спомените си Ангел Солаков разказва:
Направи ми впечатление, че Тодор Живков го посрещна с голяма тревога. Той нареди да оставим всяка друга работа и да го информираме всекидневно за направеното от нас по изясняване на сигнала.
Така започва контраразузнавателната операция “Дураци”, с която се разкрива най-сериозната конспирация срещу властта през комунистическата епоха в България.
Свръзката на Цанков със заговорниците ­ полковник Иван Велчев, началник на кабинета на военния министър Добри Джуров ­ веднага е поставен под наблюдение от Държавна сигурност. Подслушан телефонен разговор разкрива контактите му с ген. Цвятко Анев, началник на Софийския гарнизон. Едва на 6 март, т. е. след близо месец, Държавна сигурност установява, че ръководител на заговора е член на правителството ­ Иван Тодоров с прякор Горуня.
Горуня, по това време на 49 години, е член на ЦК на БКП и началник на правителственото Главно управление на водите с ранг на първи заместник-министър. През Втората световна война той е политкомисар на партизанския отряд "Гаврил Генов", действал в Северозападна България. Там той се радва на изключителна популярност, тъй като е първият партизанин от Врачанско (от септември 1941 г.). През 1943 г. е осъден задочно на смърт. Убеден комунист, Тодоров иска да се смени партийният курс, а следователно и държавната политика, но не в посока на демократизация, както става преди това в Унгария и малко по-късно в Чехия. Любопитното е, че съмишлениците на Горуня, доживели рухването на комунизма, са възприемани едва ли не като борци за демокрация заради противопоставянето си срещу Тодор Живков. Това не е съвсем вярно. Горуня е всъщност сталинист, който иска да върне България към “правоверния” комунизъм и опонира на Живков от крайно леви позиции. Заради това още през 1959 г. е осуетено избирането му за ръководител на Врачанската окръжна партийна организация и известно време му е забранено да посещава този район.
По примера на Хрушчов Живков идва на власт през 1956 г. с критика против “култа към личността”. Отначало той застава начело на БКП, която контролира целия държавен апарат, а през 1962 г. заема и поста министър-председател. Живков намалява репресиите и либерализира режима, а в плановото стопанство се опитва да въведе пазарни принципи. Сталинистите в България, които по това време не са никак малко, смятат, че Тодор Живков прави недопустими отстъпки пред капитализма. През април 1965 г. Горуня казва на своя ятак Петко Цонев: Два пъти в годината... масонски клуб събира президентите на най-богатите и развити страни като Америка, Англия, Франция, Германия, Япония, Италия и Канада. От представителите на тези държави масоните искат отчет и им поставят нови задачи... Затова аз смятам, убеден съм, че Тодор Живков е вече заклет масон и върши това, което те му нареждат.
Политиката на Хрушчов разцепва световната комунистическа система. Мао Цзедун в Китай остава на сталинистки позиции и влиза в конфликт със Съветския съюз. Албания застава на страната на Китай, Чаушеску в Румъния се дистанцира от СССР. На 14 октомври 1964 г. в Москва Хрушчов е свален. Новото ръководство на КПСС начело с Леонид Брежнев поема, без да го афишира, курс към частична реабилитация на Сталин. Българските сталинисти решават, че е настъпил удобният момент да свалят Живков.
Първоначално съмишлениците на Горуня смятат, че в ЦК има достатъчно противници на първия секретар, за да го свалят с гласуване. Скоро обаче става ясно, че партийното ръководство има подкрепата на мнозинството. На пленум на ЦК на БКП през декември 1964 г. ген. Иван Бъчваров, завеждащ административния отдел на ЦК на БКП, предлага Живков да бъде свален от поста ръководител на партията, защото няма необходимите качества. Дори в една тоталитарна комунистическа партия това не е незаконно. Затова Бъчваров е атакуван на първо време само словесно ­ критикуват го на пленума. Скоро след това обаче той е отстранен от поста си, който му дава известен контрол върху армията и милицията. Изпращат го посланик в ГДР, което е понижение. На 24 ноември 1966 г. на път от София за Берлин Бъчваров загива при самолетна катастрофа край Братислава. И до днес някои смятат, че е убит.
Бъчваров няма нищо общо с групата на Горуня, но опитът му показва на заговорниците, че тиранин не се сваля с мирни средства. Изразът е на един от съмишлениците на Иван Тодоров. Горуня се свързва първо с бившия си партизански командир Цоло Кръстев. Той е със средно образование, но заради старите си партийни заслуги е на дипломатическа работа. Двамата заедно решават да привлекат на своя страна висши военни. Ядрото на заговора са “гаврилгеновци”. Комендантът на Софийския гарнизон генерал-майор Цвятко Анев е бил някога заместник-командир на отряда; началникът на кабинета на министъра на отбраната полк. Иван Велчев е бивш командир на чета в отряд “Гаврил Генов”. Военният министър ген. Джуров, както и Тодор Живков, са партизани от отряда “Чавдар”, чиито бивши членове заемат възлови постове в партията и в държавата. Така че борбата за власт се води фактически между два партизански отряда.
В конспирацията са привлечени ген. Мичо Ерменов, заместник-началник на Главното политическо управление на армията, и началниците на отдели в министерството на отбраната ген. Любен Динов и споменатият вече полк. Цанков. Планът предвижда на заседание на ЦК Тодор Живков да бъде сменен под военен натиск. Предложението трябва да направи ген. Динов, който след свалянето на Хрушчов настоява да се действа веднага. Ръководителите на заговора обаче предпочитат предпазливо да подготвят почвата за своята военнополитическа акция.
Решено е да се действа на пленум, насрочен за съботен ден. Силите на Тодор Живков през празниците се разпиляваха по резиденции и вили ­ разказва ген. Анев. ­ Военните и милицията имаха само дежурни и щеше да им бъде трудно да организират противодействие. Новият ЦК на БКП и правителството през тези дни щяха да имат време да стабилизират положението. Ген. Анев със сили на столичния гарнизон трябва да овладее партийния дом и да парира охраната, вярна на Живков. Полк. Велчев има задачата уж от името на министъра да повика командирите на армии и да ги задържи, а на тяхно място да изпрати посветени в заговора офицери. Представителната рота на столичното комендантство и охранителният батальон на военното министерство трябва да овладеят щаба на Първа армия и министерството. Подполковник Димитър Костов от Главния команден пункт на ВВС е натоварен да блокира всички летища и да предотврати излитането на бойни самолети. Самият Живков трябва да бъде арестуван.
В цялата група на Иван Тодоров се спазва строга конспиративност, основана на медицинската терминология. Горуня е наричан Доктора, а Велчев ­ Болното момче. За да не стане провал, заговорниците се срещат само когато "кашлят малко", т. е. когато опасността да ги заподозрат е нищожна. Предпочитат да намират служебен повод за среща. Когато около тях става напечено, те говорят за "вдигане на температурата", а мерките, които трябва да се вземат, наричат аспирин, хинин и т. н. Разговорите в закрити помещения се избягват. В краен случай се говори шепнешком при пуснато радио или чешма или на отворен прозорец, така че уличният шум да заглушава думите. Никой освен Горуня не знае какво правят другите заговорници и с кого са свързани.
Участниците са опитни конспиратори, работили дълго в нелегалност до 1944 г. Скоро след започването на операция “Дураци” те усещат, че са под наблюдение. Самият полк. Цанков им съобщава, че са разкрити. Тъй като от Държавна сигурност вече са го разпитвали след разговора му с ген. Стефанов и са го предупредили да не казва нищо, по-късно това е окачествено като предателство към ДС. На свой ред заговорниците успяват да установят наблюдение над преследвачите си. С оглед на положението Цоло Кръстев настоява да се бърза. Според ген. Динов акцията е насрочена за пленума на 14 април 1965 г.; 25 години по-късно той казва, че не им е достигнала само една седмица.
Тодор Живков отправя едно доста прозрачно официално предупреждение. На пленума на ЦК на 23 март 1965 г. той казва, че след октомврийския пленум на ЦК на КПСС (т. е. след свалянето на Хрушчов) някои авантюристични елементи искали да променят партийния курс. На жаргона на комунистическата номенклатура смяна на курса значи смяна на ръководството. Живков инспирира критики срещу Горуня в партийния орган в. "Работническо дело", което го принуждава да поиска среща с Първия. Живков твърди, че Горуня бил въоръжен и охраната не искала да го пусне, но той все пак го приема. Срещата е взаимно разузнаване. Според Живков Тодоров бил нервен, личало, че нещо крие. С държането си се постарах да го успокоя ­ твърди Живков. Той лукаво му обещава да се публикува опровержение на писаното във вестника и дори кара Горуня сам да го напише. По това време заговорниците вече подозират, че са разконспирирани и дори съветват своя ръководител да използва срещата, за да си признае и да избегне репресиите. Горуня обаче не дава признаци на разкаяние.
На 5 април 1965 г. Горуня казва на ген. Анев, че са разкрити. Двамата решават, че главното е да запазят в тайна останалите конспиратори. Ген. Анев унищожава писмения план на заговора и вариантите за действие, където се съдържат много имена на офицери. Горуня и Анев се уговарят да минат в нелегалност. Уговарят си среща на 10 април вечерта във Врачанско, откъдето смятат да избягат в Румъния. При разминаване е предвиден резервен вариант. Горуня казва: Не знам дали ще можем да се откъснем, защото обръчът около нас е стегнат. Опасността да ни ликвидират е голяма.
На 6 срещу 7 април Анев се измъква от наблюдението на ДС, замаскиран в един камион, и се укрива при кума си Борис Коларски на Горнобанския път в София. Държавна сигурност обаче отдавна е набелязала вероятните явки на генерала и даже е монтирала подслушвателно устройство във фуражката му. На 8 април по обяд той е арестуван, без да успее да окаже съпротива. В него са намерени два заредени пистолета и 52 патрона.
Горуня узнава за бягството на Анев на 7-и. На обяд той праща по сина си бележка на един от конспираторите, в която му определя среща следващата вечер близо до врачанското село Горна Кремена. Вечерта на 7-и той се среща в собствения си дом на бул. “Димитър Благоев” 2 в София с полк. Велчев. Понеже знаят, че ги подслушват, разговарят мълчешком, с бележки. Горуня пише:
След разкриването ни положението сега ни се усложнява. Велчев добавя: Усложнява и утежнява. Той предлага на Горуня да поиска среща с Политбюро на ЦК на БКП. Горуня обаче се опасява, че ако излезе, ще го арестуват. Затова се двоуми между минаването в нелегалност и отиването в ЦК. В 4 часа сутринта на 8 април се чува изстрел. По-малкият му син Виктор открива баща си застрелян в спалнята. Ръцете му са покрай тялото, на гърдите му е неговият пистолет "ТТ". Изстрелян е един куршум в дясното слепоочие. Намерено е предсмъртно писмо със следния текст, в който се намеква очевидно за Тодор Живков:
След като подготви идейния разгром на партията, се започва физическата кървава разправа с кадрите. Жив в ръцете на враговете на партията не съм свикнал да се предавам. Блокиран съм! Умирам, но не се предавам.
8. IV. 1965 г.
Дори в първите часове след смъртта на Горуня партийната върхушка още не е сигурна, че опасността е отминала. Министрите на вътрешните работи и на отбраната повикват първия секретар на Врачанската окръжна партийна организация Цветко Божков в София. Проф. Божков разказва:
От тях научих, че ген. Цветко Анев е избягал и го търсят. От мен те се интересуваха откога и как познавам Цоло Кръстев, Иван Тодоров и Цветко Анев, какви са техните лични качества на смелост, жертвоготовност, авторитет и връзки сред масите.
На връщане от София в района на с. Люти дол, Ребърково и Мездра срещнах няколко джипки на МВР. Органите на МВР бяха вдигнати на крак, да не би, както се казваше, Анев и другите да използват старите яташки връзки в окръга и да направят опит да се прехвърлят в Румъния.
По заповед на ЦК Горуня е погребан тихомълком в родното му село Горна Кремена. Още по онова време плъзват слухове, че е убит. Ген. Анев и полк. Велчев са убедени в това. Според Петко Цонев в линейката на път към болницата той бил още жив, но Мирчо Спасов го пронизал с нож. През 1989­1990 г. е образувано следствие, дори ексхумират трупа му. Разпитани са пенсионираните вече Тодор Живков, Ангел Солаков, Мирчо Спасов и служителите на ДС, участвали в следенето и подслушването на дома му. Те също чуват изстрела. Графологичната експертиза доказва, че предсмъртното писмо е написано и подписано от Тодоров. Повторното следствие заключава, че се е самоубил.
Веднага след смъртта на Горуня и ареста на ген. Анев ДС прибира и другите известни заговорници. От 8 до 26 април са задържани още 14 души. Ангел Солаков отива с Мирчо Спасов да уведомят Тодор Живков, който е на почивка. Солаков пише:
В дългата разходка из планината ние го информирахме за приключване на следствието срещу заговорниците и поискахме неговия съвет за ликвидирането на това дело (със съд или само с партийни наказания). Решението на Тодор Живков беше ­ делото да завърши със съд на главните заговорници (колкото се може обаче те да бъдат по-малко).
Девет от конспираторите са осъдени. Най-тежки присъди получават полк. Велчев ­ 15 години затвор, и ген. Ерменов ­ 10. Анев, Динов и Цоло Кръстев получават по осем. Всички военни са разжалвани. Интернирани са 11 души, а на 192 са наложени партийни и административни наказания.
Във Врачанския край, откъдето са повечето от ръководителите на заговора, са изключени от партията 189 комунисти, а някои са интернирани. В армията се извършва голяма чистка. Около 250 офицери са уволнени по подозрение, че имат негативно отношение към Тодор Живков. Командният състав е разместен. Разжалвани са 19 старши офицери от армията и трима от милицията. Уволнен е даже началникът на Софийското управление на МВР ген. Съби Стефанов, от когото тръгва разплитането на заговора, тъй като забавил информацията с една нощ. Уволнен и разжалван е началникът на политотдела на Танковата бригада в Горна баня подполковник Йордан Воденичарски, защото разговарял няколко пъти със своя началник ген. Ерменов, един от главните заговорници. В тези разговори Ерменов много внимателно опипвал почвата дали Воденичарски ще ги подкрепи, но без да му разкрива конспирацията и своята роля в нея.
Никога повече военен не става заплаха за партийното ръководство. Според полк. Велчев заговорът несъмнено е удобен повод за Тодор Живков да се разправи с опозицията в собствената си партия. Ето защо на партийните членове, които са смутени от станалото, се поднася една силно преувеличена, на места алогична версия. Танковата бригада от Горна баня например щяла да заеме позиция срещу Партийния дом, където заседава ЦК. Пак според официалната пропаганда групата на Горуня била на маоистки позиции. Последното очевидно е съчинено, за да стресне Кремъл и да му докаже верността на Живков. По онова време съветско-китайските отношения са много изострени, а Брежнев и Мао Цзедун водят борба за съюзници сред страните от социалистическия лагер.
Както заговорът, така и разкриването му остават в тайна цели 25 години. Известна информация получават единствено партийните членове, а сред обществеността бродят само слухове, може би пуснати нарочно от властта. Първите сведения са съобщени публично едва след падането на Тодор Живков от власт през 1989 г.
На 15 юни 1990 г. военната колегия на Върховния съд реабилитира осъдените заговорници. Любопитни са мотивите на съда. Той не отрича подготовката на преврат, но я оправдава със следните аргументи:
Тези деяния са били общественополезни и необходими, насочени към събарянето на един режим, за който вече е абсолютно доказано, че е бил диктаторски... Групата на Горуня... се противопостави с риск на живота си на неправилни, вредни за страната и народа решения, макар и обвити в мантията на закони.
Заговорът на Горуня е най-големият в новата българска история. Участниците в него според Държавна сигурност са общо 105 души, макар че това число вероятно е преувеличено. Самият Ангел Солаков признава:
За много от тях аз нищо не зная и оставам учуден от големия им брой. Учуден и в същото време озадачен ­ къде е истината за заговора? Или той е бил много голям (по броя на хората, замесени в него), или военното контраразузнаване и партийната комисия към министерството на отбраната са се престарали в търсене на “заговорници”. А офицери, които бяха против Т. Живков, имаше много!
Конспиративната мрежа се състои от хора с власт в системата, разполагащи с реална възможност да извършат насилствена промяна. Разкритите опозиционни групи преди и след този случай са малки, изолирани, състоят се от хора без обществена известност и дейността им не отива по-далеч от писането на позиви и изложения до международната общност. Конспирацията на Горуня не успява, но въпреки това има дълготрайно въздействие върху България ­ макар и не такова, каквото заговорниците са си представяли.
След разкриването на групата ДС се обособява като отделна структура към Министерския съвет ­ Комитет за държавна сигурност (КДС по примера на КГБ в Съветския съюз). В КДС се създава нов отдел за борба с прокитайските и проалбанските настроения сред комунистите. През 1974 г. той получава номер шест в Шесто управление (политическата полиция) на ДС и се занимава със следене на партийни членове. За да се предотврати изтичането на информация, е въведено правилото служителите на сигурността да не знаят и да не се интересуват над какво работят колегите им. В ДС се отчита като грешка липсата на агентура във висшите сфери на обществото. Започва масова вербовка на "агенти на контраразузнаването" в армията и в други среди. Така възниква мрежата от доносници, която съществува още 25 години и не е напълно разконспирирана и до днес.
Но заговорниците не са възнамерявали да променят съществуващия тоталитарен строй или външнополитическата ориентация на страната. Дори да бяха успели, България нямаше да тръгне по коренно различен път. Ето защо заговорът на Горуня е поставен назад в тази класация.


В спомените си Ангел Солаков твърди, че първият сигнал идва от Русе. Обаче в доклада на ген. Мирчо Спасов за случая, писан през юли 1965 г., се казва, че русенският сигнал е постъпил по-късно, на 6 март 1965 г. Приемам версията на ген. Спасов, тъй като е официален документ, съставен веднага след събитията. – Бел. авт.

Дураци (рус. дураки ­ глупаци. Предполага се, че кодовото название на операцията дава самият Тодор Живков, който често употребявал тази дума в побългарен вариант. – Бел. авт.

Заговорниците не са измислили нищо ново. Всички преврати в българската история са ставали в събота – вероятно по същите причини. Съботни дни са били 9 септември 1944 г., 9 юни 1923 г. и дори 9 август (ст. стил) 1886 г., когато е детрониран княз Александър Батенберг. – Бел. авт.