Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

46. Убийството на д-р Вълкович

Атентатите срещу дипломати са рядкост. Още по-рядко се случва терористите да са покровителствани от чужд държавен глава. Дори само заради това убийството на д-р Георги Вълкович заслужава да влезе в класацията.
По време на стамболовото управление д-р Вълкович е български агент в Цариград. След външния министър това е най-важният дипломатически пост, тъй като България все още е васал на султана. Затова от София назначават там видни политици. Д-р Георги Вълкович не е случаен човек. Той произхожда от известния копривщенски възрожденски род Чалъкови. Роден е в Одрин и получава първокласно образование. Той е един от първите български хирурзи. Специализира в Париж, после става професор във Военното медицинско училище в Цариград. Като военен лекар получава чин полковник от турската армия. Заради българския му произход по време на Освободителната война султанът го заточва в Дамаск. След нея д-р Вълкович се премества в България и е избран за депутат в Учредителното събрание. Отначало е директор (министър) в Източна Румелия, а после става министър на външните работи и вероизповеданията на Княжество България. Известно време е председател на съществувалия за кратко Държавен съвет. Симеон Радев го описва така: Елегантен, духовит, любящ удоволствията, той бе съвършен светски човек; извънредно прозорлив ум също и нелишен от хитрост.
Когато Стефан Стамболов става министър-председател, предлага на Георги Вълкович да заеме поста дипломатически агент в Цариград и старият хирург приема. Те са политически противници – Вълкович е консерватор, а Стамболов либерал, но се разбират отлично и с времето стават дори приятели. Вълкович споделя възгледите на Стамболов за добри отношения с Турция и успява да получи от султана много отстъпки за българското население в Македония и Тракия. Човек с европейско образование, той познава достатъчно добре ориенталското двуличие на турските чиновници, за да използва недостатъците им в изгода на България. Това го прави много подходящ за заемания пост.
След убийството на финансовия министър Христо Белчев (виж № 32), който загива при атентат срещу Стамболов, премиерът възлага на д-р Вълкович да следи българските емигранти, идващи от Русия в Турция. Дипломатическите отношения между България и нейната освободителка са скъсани. Одеса става център, където се събират всички противници на стамболовия режим. Там се замислят и оттам се финансират плановете им за свалянето на княза и министър-председателя. В прогонването или даже в ликвидирането на Фердинанд и Стамболов емигрантите-русофили виждат единствения път за своето връщане в България и за сдобряването й с Русия.
Идеята да се убие д-р Вълкович датира отдавна. Арестуваният за убийството на Белчев Светослав Миларов е записал на 10 февруари 1889 г. в дневника си: Орловски се кълне, че ще си пожертва живота за Вълкович. Чрез свои шпиони българският дипломат влиза в дирите на някои конспирации и така става опасен за емиграцията. Благодарение на него е разгромена четата на Петър Боянов (38) и Николай Набоков (27). През декември 1887 г. те дебаркират с 50 души на брега близо до Бургас, но българското правителство е предупредено за плановете им. Четата е посрещната и разбита, а Боянов и Набоков са убити.
По това време и Миларов, и споменатият Димитър Орловски живеят в изгнание в Одеса. Техните романтични намерения се превръщат в терористични планове чак след намесата на друга дейна фигура: Наум Тюфекчиев. След убийството на Белчев той има лични причини да мрази Стамболов, защото при следствието е убит брат му Денчо. Охраната на премиера става толкова строга, че за времето си изглежда непреодолима. Вълкович обаче е удобна мишена. Той не само е приятел на Стамболов, но и проводник на неговата политика на приятелство с Турция. За да не разваля тези добри отношения, премиерът не разрешава на чети да навлизат от княжеството в Македония. Затова македонските дейци го мразят, а Тюфекчиев е един от тях.
През август 1891 г. с одобрението на руските власти Наум Тюфекчиев започва да подготвя убийството на д-р Вълкович. За заговора знае лично граф Николай Игнатиев, по онова време председател на Славянското благотворително общество в Петербург. Българските емигранти в Одеса фактически са на негова издръжка. От Одеса Тюфекчиев пише на своя земляк Христо Стефков, по прякор Попето, който има магазин близо до българското агентство, да му изпрати от Цариград Георги Мерджанов. Този македонски харамия е набелязан да извърши покушението. Попето посещава Тюфекчиев в Одеса, но не успява да навие Мерджанов. Тюфекчиев заедно с друг българин на име Петър Станчев дори отива нелегално в Цариград и се среща лично с харамията, но отново получава отказ.
Междувременно слуховете за готвеното покушение достигат до българското контраразузнаване. Като министър на вътрешните работи Стефан Стамболов поддържа тайната агентура в чужбина и има свои информатори дори сред емигрантските кръгове в Одеса. Заловено е едно шифровано писмо от брата на Наум, Никола Тюфекчиев, изпратено от Одеса до Боне Георгиев в Албания. От писмото се разбира, че Вълкович ще бъде нападнат от някой си Христо и негов другар. София предупреждава българския дипломат да се пази. Стамболов дори го съветва да поиска охрана от турското правителство.
Наум Тюфекчиев обаче вече се е отказал да използва за убийството цариградските си съмишленици и се обръща към одеските хъшове. Споменатият от Миларов Димитър Орловски и другарят му Дражев, бивши български офицери, се съгласяват да извършат престъплението, което смятат за патриотично. Двамата са привърженици на бившия български министър-председател Драган Цанков, сега изгнаник като тях, чието русофилство е щедро платено от руското правителство. Дражев вече е участвал в два заговора против стамболовия режим в Сливен и Бургас, преди да бъде принуден да избяга от България.
На 8 февруари 1892 г. двамата терористи пристигат в Цариград. Те нямат ясен план. С цялата си наивност Орловски се явява при руския посланик в Цариград Михаил Нелидов и го поставя в много деликатно положение, като му казва с каква цел е пристигнал. Като официално лице Нелидов не може да съдейства на атентаторите, но като руснак им съчувства. Той отпраща Орловски, без да му обещае съдействие, но и без да предупреди българския дипломат или турските власти. Така престъплението се подготвя не само от територията на Русия, но и със знанието на нейните дипломати.
Терористите са наивни, но и Вълкович е лесна жертва. Той няма охрана и навиците му са постоянни. По това време е на 59 години. Орловски и Дражев решават да го издебнат край българското дипломатическо агентство по време на карнавала на Заговезни на 12 февруари 1892 г. Вечерта, когато докторът си тръгва, двамата в маскарадни костюми го проследяват. Дражев остава назад да охранява убиеца, а Орловски настига Вълкович и като извиква Ето отмъщението за честта на жена ми!, го промушва с нож в корема. Фразата е за заблуда, да създаде впечатление, че престъплението е на лична основа. Тежко ранен, дипломатът пада на тротоара. Атентаторите необезпокоявани се измъкват и се загубват в тълпата.
Покушението срещу д-р Вълкович предизвиква голям шум и в България, и в Турция, и в Русия. Султана Р. Петрова си спомня, че научава вестта на един бал. Дъщерята на Вълкович веднага заминава за Цариград. Султан Абдулхамид ІІ изпраща при ранения един от придворните си лекари, но нищо не помага. На 14 февруари дипломатът издъхва.
Българското правителство настоява атентаторите да бъдат заловени и най-строго наказани. Една улица в София е наречена д-р Вълкович. Султанът обещава 500 турски лири награда за информация, която ще помогне за разкриването на убийците, но всъщност единствените сигурни данни, с които полицията разполага, са дадените от София сведения за Попето и Мерджанов. Двамата са арестувани и дадени под съд.
Истинските убийци прекарват нощта на руския параход “Цар”, който се готви да замине за Одеса. Капитанът на кораба обаче отказва да ги вземе без паспорти. Те не са помислили за това и на 13 февруари отново цъфват в руското посолство. Нелидов разпорежда на капитана да ги вземе, но слага дата от предния ден, за да не се разкрие връзката му с убийството. Посланикът докладва с най-големи подробности случая на външния министър Николай Гирс, а той – лично на император Александър ІІІ.
Нелидов с тревога следи следствието в Цариград. На 22 февруари той докладва на Гирс: Един от арестуваните даде показания, че убийците Орловски и Дражев са пристигнали от Одеса по поръчка на някой си Тюфекчиев. Посланикът препоръчва тримата да бъдат задържани и изолирани, за да не започнат да се хвалят какво са направили. Ако истинската им роля в заговора бъде разкрита и Турция поиска екстрадирането им, да бъдат съдени в Одеса, за да получат символични присъди. В противен случай Русия би се компрометирала като страна, поддържаща терористи.
Но страховете на Нелидов остават напразни. Мерджанов и Попето стават изкупителни жертви. Никой не им вярва. Намират се свидетели, които са виждали Попето с Тюфекчиев в Цариград. Мерджанов пък занесъл на точилар един нож, подобен на този, с който е извършено убийството. Двамата са осъдени на смърт като извършители, а братята Никола и Наум Тюфекчиеви – на по 15 години затвор като организатори. Те са в Одеса, затова присъдата е задочна. От страх да не раздразни руското правителство султанът така и не потвърждава смъртната присъда на набедените атентатори и тя не е изпълнена. На българското правителство са изразени само съболезнования.
Истинските убийци остават ненаказани. Орловски и Дражев получават от Министерството на външните работи сто рубли възнаграждение за добре свършената работа и изчезват. След няколко седмици император Александър ІІІ се вслушва в препоръката на посланика си в Цариград да ги задържи и изолира, докато шумът около убийството на д-р Вълкович утихне. Когато полицията в Одеса получава нареждане да ги арестува, от тях няма и следа. Задържан е само Тюфекчиев. Той е изпратен в Симбирск и му е дадена месечна издръжка 25 рубли. Скоро обаче му е разрешено отново да пътува и той започва да плете друг заговор със същата цел – убийството на Стамболов (виж № 15).


Това е днешната „Иван Вазов”. Сега „Д-р Георги Вълкович” се казва една малка софийска уличка между „Ангел Кънчев” и „Христо Белчев”. – Бел. авт.