Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

38. Взривяването на надлеза в Надежда

Взривяването на железопътния надлез край село Надежда, днес квартал на София, е диверсия, с която правителството се опитва да сложи край на Транспортната стачка през 1920 година. Значителните й последици я нареждат сред най-големите атентати, макар и във втората половина на класацията.
Транспортната стачка е най-дългата в българската история. Тя е резултат на конфликта между социалдемократи и комунисти, от една страна, и БЗНС от друга. На първите избори след Първата световна война, състояли се на 17 август 1919 г., БЗНС печели най-много гласове и 85 депутатски места. На земеделския лидер Александър Стамболийски е възложено да състави кабинет, който очевидно трябва да е коалиционен, защото за абсолютно мнозинство са необходими 119 места в парламента. Той предлага 4 от 10-те министерски поста на широките социалисти, които имат 36 депутати. Коалицията обаче не се осъществява, защото социалдемократите искат непременно министерството на вътрешните работи. Тогава Стамболийски съставя правителство на малцинството с народняците и прогресистите, които имат общо 29 места в парламента. Начело на този кабинет на 27 ноември 1919 г. Александър Стамболийски подписва в парижкото предградие Ньой мирния договор с победителите в Първата световна война.
Договорът е жесток. На България са отнети територии, наложени са огромни репарации. Страната е обезоръжена и фактически окупирана. Всички най-важни въпроси се решават от Междусъюзническата комисия в София начело с френския генерал Франш д'Еспре. Катастрофалното икономическо състояние на страната подхранва недоволството, което се излива в демонстрации в София и други големи градове. Широките социалисти, които са забранявали такива прояви до октомври 1919 г., когато министър на вътрешните работи е бил социалдемократът Кръстьо Пастухов, сега ги поощряват и оглавяват.
За пръв път те намират общ език с комунистите. Двете партии са произлезли от единното някога социалистическо движение и си съперничат за влияние сред работниците. Синдикатите са под техен контрол. На 24 декември 1919 г. в София е организирана голяма демонстрация и делегати на профсъюзите връчват исканията си на председателя на Народното събрание. Комунистите, които под влиянието на болшевишката революция смятат, че всяко изостряне на конфликта ще ги доближи до революция, без да чакат реакцията на правителството, подтикват към стачка железничарите в Пловдив и Горна Оряховица. Отначало премиерът е настроен помирително. На 26 декември акционният комитет се среща с Александър Стамболийски и му казва, че стачката е резултат на недоразумение. Димо Казасов, член на комитета, си спомня за тази среща:
Тъй като съобщенията в двата пункта бяха прекъснати, ние поискахме да ни се поставят на разположение два локомотива, за да могат нашите делегати на място да разяснят недоразумението и да прекратят стачката. Това наше предложение бе посрещнато с радост от Стамболийски, който я изрази с драстичния народен израз: "Битият бит..."
Междувременно на 26 декември вечерта комунистите съобщават на социалдемократите, че са решили на следния ден да обявят обща стачка в контролираните от тях профсъюзи и ги канят да предприемат общи действия. На 27-и комунистическата стачка започва. Правителство заема твърда позиция. Същия ден министърът на железниците Марко Турлаков казва на ръководителите на профсъюзите: Преговори не водя. Ние сме силата. Ние притежаваме средства да смажем вашата борба. Елате да си изпитаме силите. След отказа на кабинета да преговаря широките социалисти приемат предложението на комунистите. Избран е стачен комитет от петима депутати, защитени от имунитета си - четирима социалдемократи и един комунист. Стачката обхваща почти всички железничари и пощенски служители. Страната се оказва парализирана.
Очаква се правителството да бъде бламирано, тъй като няма мнозинство. Радикалите и демократите обаче, които имат общо 37 депутати, отказват да подкрепят стачката. Комунистите и социалдемократите остават изолирани. Кабинетът предприема твърди мерки срещу стачкуващите. Започват уволнения и арести. Стамболийски смята комунистите за главни противници на БЗНС, около които ще се обединят всички останали. На софийския градоначалник Антон Прудкин той обяснява: Радославистите, банкрутирали политически, сега масово прибягват към комунистите, защото вярват, че само комунистите са в състояние и сила да ни свалят от власт... Сега през един комунист се редят сто души радослависти. Не ще мине много време и радославистите с комунистите един фронт ще ни открият.
Тази прогноза се потвърждава от някои факти. Заловено е едно писмо на Никола Алтимирски, по прякор Пашата, богат и известен радославист от Оряхово, задържан заедно с другите младолиберали като виновник за въвличането на България във войната на страната на Централните сили. В него Пашата съветва своите партизани от Ломско да агитират за разбирателство с комунистите, та в законодателните избори да излезнат с една листа...
Въпреки репресиите стачката продължава през целия януари 1920 г. Френският генерал Франш д'Еспре предупреждава Стамболийски, че ако правителството не е в състояние да възстанови транспорта и съобщенията, войски на Съглашението ще окупират българските железници. Правителството се надява стачниците да стигнат до крайности, които да оправдаят насилственото им връщане на работа, но това не става. Тогава Стамболийски и министърът на вътрешните работи Александър Димитров съставят един безскрупулен план - да се извърши провокация, в която да се обвинят стачниците, и по този повод да се милитаризират (т. е. мобилизират). Веруюто на Стамболийски е: За Съюза и за България всички средства са позволени...
За изпълнители са избрани Стоил Стефанов, секретар на министъра на вътрешните работи, и Антон Прудкин, назначен от Стамболийски за началник на столичната полиция. (По онова време политиците са си вършели мръсната работа сами.) Коста Тодоров, когото съдбата среща със Стамболийски и Прудкин в затвора през Първата световна война, описва земеделския водач като наивник и лош познавач на хората: Последен откриваше авантюриста и измамника. А нашият другар от софийския затвор, капитан Прудкин, беше един от най-тежките случаи. Като началник на софийската полиция той продължи да изтръгва подкупи от затворниците чрез обещания за освобождаване. Стамболийски получаваше много оплаквания, но отказваше да се намеси, преди да има убедителни доказателства.
Въпреки своя житейски и политически опит тук Тодоров греши. За аферите на Прудкин Стамболийски е получавал много сведения, но ги е пренебрегвал. Например министърът на правосъдието Александър Радолов предупреждава премиера: Доверието всред народа, с което дойдохме, се губи все повече и повече. Няма да мине много и ние ще паднем..., не, ние ще се сгромолясаме. Но на Стамболийски, който при упражняването на властта не се е ограничавал от формалности като законите например, е бил нужен тъкмо човек като Прудкин.
Ето защо когато разореният морски капитан моли Стамболийски за служба, премиерът го назначава веднага на този пост и му дава за пример парижкия градоначалник Лепина: Да, този знаменит полицай е прибягвал и до своего рода лудории, когато е било нужно да спасява положението. Пускал е в ход и мистериите, когато е целил да отвлече общественото внимание в нужното направление. Методите на този смел, ловък и изобретателен полицай са за препоръчване... Отровите в малки дози често са лечебни. Идеята, че срещу престъпленията може да се бори с престъпления, допада на Прудкин. На всеки полицай е отсъдено - казва той - с кални оръдия човешката кал да чисти... Той има опит в тероризма от взривяването на кораба "Вашкапу" (виж № 3).
Стоил Стефанов, по това време на 23 години, е също тъмна личност. Той открито се хвали, че с неговия револвер е убит опозиционният журналист Никола Петков (няма нищо общо с едноименния земеделски лидер, който по онова време е още младеж). Прудкин го описва така: Беше скрит, мълчалив, а и отмъстителен... Не се съмнявах, че той е способен да ме накара завинаги да замълча, щом веднъж ми е открил такава тайна...
Стефанов и Прудкин живеят в Централния полицейски участък. През ноември 1919 г. полицията залавя у комунистически терористи един сандък с бомби и динамит, които остават в участъка. Именно него двамата решават да използват. Стефанов предлага да заложат взрив в железопътната работилница или под надлеза в с. Надежда. Спират се на втория вариант. Отначало вземат част от динамита и го взривяват пробно по долината на река Искър близо до пътя за Самоков. След като се уверяват, че експлозивът е годен, Прудкин прави бомбата за надлеза. Тя съдържа около 2 кг динамит и на 20 срещу 21 януари 1920 г. двамата със Стоил Стефанов закарват взрива под моста с колата на министъра на вътрешните работи и запалват фитила.
Жертви няма, а разрушенията са незначителни. Аз приготвих снаряда не да разруши, а шум да вдигне - казва Прудкин. Но целта е постигната. На другия ден правителството обвини железничарите стачници, че си служели с атентати, и обяви всички стачкуващи железничари за милитаризирани, като ги впрегна по този начин насилствено в движението на влаковете. Така спасихме не само железниците, но и България от чужда окупация... След още няколко седмици отчаяна борба на 19 февруари по общо съгласие между комунисти и социалдемократи стачката е прекратена. Милитаризирането на стачниците я бе осъдило на неуспех - обяснява Димо Казасов.
Скоро след това зулумите на двамата полицаи-гангстери стават нетърпими и софийският градоначалник е назначен на друга служба във Варна. Стефанов пък е изпратен дипломат в Париж. Тайната за този атентат е опазена три години. На 26 юни 1923 г. Прудкин е арестуван и обвинен за атентата в театър "Одеон" (виж № 26). Той съобразява, че може да се хареса на новата власт, като се препоръча за антикомунист. И описва подробно взривяването на надлеза. Следователят е толкова сащисан, че отначало не му вярва, та става нужда Прудкин сам да сочи доказателства за своето престъпление. Тези признания не му помагат. За взрива на надлеза в Надежда осъждат Стефанов и Прудкин на доживотен затвор. За бившия градоначалник това е по-малката беда, тъй като за атентата в "Одеон" е осъден на смърт.
По-късно обаче и двамата са помилвани. На 31 октомври 1930 г. Стоил Стефанов излиза от затвора. Своите преживелици той разказва на друг затворник, Стефан Керезов, който ги описва в книгата си "В килиите на Централния затвор". Тя обаче е украсена с толкова измислици и небивалици, че трудно може да бъде използвана за източник на информация. Прудкин обещава да разкрие цялата истина във втория том на своите спомени "Записки на моряка", писани в затвора. На два пъти през 30-те години излизането им е обявявано за предстоящо, но е публикувана само първата част на втория том. Другите са загубени, а съдебното дело - унищожено. Стоил Стефанов доживява дълбока старост, но си остава докрай конспиратор и не разкрива тайната даже в спомените си.