Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

36. Отвличането на католическия архиепископ

Днес за отвличането на българския католическия архиепископ Йосиф Соколски в Русия знаят само историците-специалисти. На времето обаче този случай предизвиква голям шум и дори дипломатически скандал между Великите сили. Сигурно е, че с това католическата пропаганда в България понася тежък удар, от който никога не се възстановява и така и не успява да достигне предишното си влияние.
Жертвата архимандрит Йосиф е колоритна фигура, за която още тогава се разправят легенди. Знае се, че е роден около 1786 г. в колибите Нова Махала, днес в чертите на Габрово. Според Георги Раковски на младини той става хайдутин и води малка чета под името Стоян войвода. По-късно обаче, също както разбойническия атаман от старинния руски романс, Стоян се покайва и приема монашеството под името Йосиф. През 1832 г. той основава Соколския манастир край Габрово и като негов игумен полага големи усилия за просветата на населението в този край.
Неук, но честен и честолюбив едновременно, Йосиф Соколски взема дейно участие в борбите за църковна независимост. В тях обаче са вплетени геополитически интереси на чужди държави, чиято жертва става старият игумен. Те променят живота му, въвличат го в невероятни приключения и са причина да умре в изгнание почти като заточеник.
През 1860 г., когато Иларион Макариополски пропуска името на цариградския патриарх на Великденската служба, започва откритата борба на българите за самостоятелна църква. Руската дипломация обаче не я подкрепя. Току-що победена в Кримската война, изгубила влиянието си в Турция, Русия вижда в единната православна църква с център Цариград съюзник и опора, с чиято помощ ще възвърне изгубените си позиции сред народите на Балканския полуостров. Затова пък българите получават неочакван съюзник в лицето на Франция и Австрия, за които това е удобна възможност да откъснат страната ни от руското влияние, като я привлекат към католицизма.
Тогавашният папа Пий ІХ е горещ привърженик на тази идея. Още през 1848 г. той призовава източноправославните народи да преминат към Рим. От средата на ХІХ век в България действат католически мисионери от ордена на лазаристите начело с французина Йожен Боре. През 1855 г. те отбелязват първия си голям успех, като успяват да привлекат видния общественик Драган Цанков, по-късно един от първите министър-председатели на освободена България. Цанков приема католицизма и чрез финансирания от Боре вестник “България” започва да пропагандира идеята за откъсване от Цариградската патриаршия чрез отказ от православието.
В своята работа мисионерите проявяват голяма гъвкавост. Православните обреди са доста различни от католическите, а свещениците не са безбрачни като пасторите. Със съгласието на папата е прието преминаването към католицизма да стане чрез уния, т. е. като се признае неговото върховенство, но обредите се запазят същите. Затова българските католици и до днес са наричани източнообредни или униати.
На 18 декември 1860 г. голяма група видни българи се отказват от православието и се обръщат с молба към папата да ги приеме в своето паство. Същевременно те настояват френският император Наполеон ІІІ да се застъпи пред султана за тях. Сред подписалите молбата са Драган Цанков, Йосиф Соколски, д-р Миркович и други духовници и миряни. Според католически източници групата се състояла от над 2000 души, а според православни – от 120. Както личи, дори в онези детски времена на българската журналистика фактите се поднасяли според интереса на авторите.
Сигурно е обаче, че отзвукът от този акт в цяла Европа бил много силен. Във Франция е създаден специален комитет, който набира средства, за да могат български младежи да получават католическо образование. За кратко време българите униати достигат 15 000 души. Според някои изследователи дори братя Миладинови преди смъртта си приели католицизма. По този въпрос църковните историци са на различно мнение според вероизповеданието си, но е факт, че именно с финансовата помощ на хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер са издадени песните, събрани от братята.
По липса на по-добра кандидатура Боре и другите католически мисионери се спират на Йосиф Соколски като най-подходящ да оглави българската католическа църква. По онова време той е на 75 години и мечтае за висок духовен сан. За Рим заминава специална българска делегация, съпроводена от Йожен Боре, за да може лично папата да ръкоположи Йосиф. Заради опърничавостта и простотията на стареца делегацията попада на няколко пъти в неудобни положения. Били Велики пости, но според римския обичай с разрешение на папата на особено тържествени случаи можело да се блажи. Тъй като случаят е определен тъкмо като такъв, делегацията е поканена на пищен обяд от кардинал Антонели. Соколски отказва да блажи, като доста нетактично заявява: ... над папата стои Бог.
В последния момент преди ръкополагането избухва нов скандал. Папата предвиждал да даде на българския архиепископ титлата апостолически викарий на българите католици. Делегацията се възпротивява на думата католици и папата се съгласява да я изпусне.
После пък Соколски отказва при ръкополагането да се отреже коса от темето му, както е католическият обичай. Само под голям натиск той отстъпва и на 2/14 април 1861 г. е ръкоположен за архиепископ. На тържествения обяд след това той пита папата кога ще го направи патриарх. Пий ІХ обаче дипломатично свързва повишението с резултата от работата:
- Почакайте паството добре да се оформи, за да можем да му дадем пастир. Но ние обещаваме да ви дадем патриарх, щом станете поне 500 000 българи униати.
Турското правителство вижда в унията възможност да раздели българите и да намали руското влияние сред тях, затова охотно дава на униатската църква привилегии като правото да издава тескерета за пътуване или да постави камбана на църквата си. Йосиф веднага е признат от султана за миллетбаши, т. е. за изразител на гражданските интереси на религиозната общност. Това поставя униатите високо над православните българи.
Руското правителство се стряска от унията. Неговата дипломация разбира, че ако не подкрепи българите в борбата им за независимост от Патриаршията, може да ги загуби като потенциален съюзник. Русия прави завой в становището си по българо-гръцкия църковен спор и се решава на един дързък акт, който 100 години по-късно дава пример на КГБ и на българската Държавна сигурност (виж № 20) как да се разправят с дисидентите антикомунисти. На най-високо равнище е решено Йосиф Соколски да бъде отвлечен. Главна роля в този екшън е отредена на Петко Р. Славейков, горещ застъпник на православието и приятел на Русия. На 6/18 юни 1861 г. той примамва наивния старец във вилата на руския посланик княз Лобанов-Ростовски в Буюкдере на брега на Босфора. Според едни сведения посланикът го поканил на разговор и съблазнил Соколски с обещание да му отпуснат средства за построяване на църкви и манастири. Според други Славейков излъгал Соколски, че представителите на епархиите и българските първенци, включително заточеният Иларион Макариополски, са решили да го провъзгласят за патриарх, затова го очакват в Буюкдере, където ще се прочетат грамотата от папата и бератът от султана.
На уреченото място обаче го чакат не български първенци, а руски катер, който откарва Йосиф и П. Р. Славейков на пътническия параход “Елбрус”, стоящ под пара в Черно море. Руският параход потегля веднага за Одеса, където двамата пристигат на 8/20 юни 1861 г. Духовното водачество на българския католически архиепископ продължава всичко на всичко два месеца.
Абсолютно сигурно е, че руското правителство предварително е било осведомено за предстоящото пристигане на Соколски, следователно то е организирано с негово знание. Самият император Александър ІІ предупреждава затова московския митрополит Филарет. И до днес католическите и православните историци продължават да спорят дали Йосиф е заминал доброволно, или насила. Основният довод на православните е, че след пристигането му в Русия оттам е изпратено едно уж негово писмо, в което той се отказва от унията. Дори покойният български патриарх Кирил обаче, който е добър, но не безпристрастен изследовател, признава: Не ще съмнение, че Йосиф Соколски, полуграмотен човек, не е могъл да бъде автор на посланието. Освен това няма логика в това отреклият се архиепископ да пише от Русия. Той би нанесъл много по-силен удар на унията, ако се бе отказал от нея публично в Цариград.
Католическата църква и до днес си остава убедена, че архиепископът е бил отвлечен. Доказателство за това е фактът, че Соколски е изпратен като заточеник в Киевско-Печорския манастир. Дават му щедра издръжка от 60 рубли (240 франка) месечно и понякога го пускат в униатските енории в Украйна, но до края не му разрешават да се върне в България, макар че доживява Освобождението. Той умира чак през 1879 г. в Киев, затова някои автори го наричат Киевския затворник. Като вървим по пътя на вероятните предположения, би могло да се допусне още, че Йосиф Соколски е считал отдалечаването си от Цариград за временно – дипломатично признава патриарх Кирил.
Това е първото в историята отвличане на идеологически дисидент. То нанася жесток морален удар на унията, която буквално се разпада. Само за няколко дни след изчезването на Йосиф Соколски я напускат много влиятелни българи и духовници. Броят на униатите спада от 15 000 на 2000. Никога повече католическата пропаганда не успява да вземе надмощие над православието. Наистина католицизмът е придобивал влияние в България на няколко пъти, но само за кратко и все по политически причини. Така е било по времето на цар Калоян, през ХVІІ век благодарение на Петър Богдан и Петър Парчевич и преди учредяването на Екзархията.
Самият Йосиф Соколски не е бил толкова значителна личност, че да поведе целия народ след себе си. Все пак унията принуждава Русия да промени отношението си към искането на българите за църковна независимост и да отстрани по един скандален начин българския униатски архиепископ. На няколко пъти католическите мисионери дори настояват пред френското и турското правителство да направят дипломатически постъпки пред Русия за връщането на Йосиф Соколски. Затова този мистериозен случай заслужава място в класацията.


Берат (тур.) – указ. – Бел. ред.