Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

33. Покушението срещу цар Борис III
в Арабаконак

Това е единственото покушение, което изненадва не само жертвата, а и самите нападатели. Ето как става случайната среща на царя с тях.
На 12 април 1925 г., Цветница, Борис III тръгва на лов за глухари в Етрополския балкан. Придружават го четирима души ­ шофьорът, организаторът на царските ловни излети Петър Котев, ентомологът на царския музей Делчо Илчев и адютантът ротмистър Неделчо Стаматов. Ловната експедиция прекарва две нощи на открито и на третия ден, вторник, към девет часа сутринта потегля обратно към София през Арабаконашкия проход. По пътя изпреварват един автобус.
По същото време други петима мъже вървят насреща им покрай шосето и се оглеждат за богати пътници. Това са анархисти и комунисти от Копривщенската чета ­ една от многото въоръжени групи, които бродят из България и нападат органите на властта, а понякога и случайни хора. По примера на хайдутите от времето на турското робство те се наричат четници. Правителството на проф. Александър Цанков обаче ги преследва като разбойници. Част от четниците наистина са такива, но други са хванали гората по политически причини ­ властта ги търси за участие в Септемврийското въстание. И тази петорка е с пъстър състав. Това са анархистите Васил Икономов, Нешо Тумангелов и Васил Попов с прякор Героя или Доктора, и комунистите Антон Ганчев и Нешо Мандалов. По обичая на анархистите командир няма, но безспорните авторитети са Икономов и Тумангелов. Тумангелов преди това е бил в четата на комуниста Йордан Кискинов, но заради склонността му към “експроприации”, т. е. грабежи, е прогонен от нея. За известно време дори има издадена от БКП смъртна присъда, отменена благодарение на Цола Драгойчева. Тогава Тумангелов се присъединява към Копривщенската чета на анархистите Икономов и Попов, чиято храброст е легендарна. И с тях обаче той има разногласия. Докато Икономов се съгласявал да “експроприират” само от богати хора, Тумангелов грабел и бедните. Философията му била: Трябва да им изземем парите, та да се пролетаризират и да дойдат при нас, за да се борим заедно срещу буржоазията.
Според изследователя Станислав Станилов за Васил Попов даже се съчинявали песни. Посред бял ден той убива плевенския окръжен началник. Прякора си Героя обаче получава не за своите разбойнически подвизи, а защото като ученик в Ловешката гимназия решава една много трудна задача. Тогава учителят го нарича герой. Иначе в четата му викат Доктора, тъй като винаги носи със себе си чанта с медикаменти.
На 14 април четниците имат намерение да спрат и оберат някоя кола на подбалканското шосе близо до Гълъбец. Докато оглеждат местността, ги забелязват и по предложение на Васил Героя те се запътват към Арабаконак. Към 10 часа преди обяд насреща си виждат три автомобила ­ две леки коли и автобуса Орхание­София. Планът за нападението е съставен набързо. Четниците са въоръжени само с пистолети и бомби. Решават да пропуснат първата кола и да направят засада на втората. Антон Ганчев застава в дерето под моста, за да я спре. Останалите се скриват около близкия завой.
Когато първата кола отминава, Ганчев се изправя. Твърде рано! От царския автомобил го забелязват и веднага удрят спирачки. Започва престрелка. Васил Икономов хвърля две бомби, но е много далеч. Шофьорът се опитва да обърне колата, за да избягат към Орхание, но тя се блъсва в един телеграфен стълб и се преобръща. Делчо Илчев и Петър Котев са убити, а царят и оцелелите му спътници залягат зад нея. В това време първата кола дава газ и изчезва към Саранци, а шофьорът на автобуса отчаяно се мъчи да обърне по тесния път назад. В паника от изстрелите, пътниците скачат и се разбягват в гората край шосето. Тогава Борис III хуква към автобуса, сяда на волана и обръща към Орхание. По пътя събира слезлите пътници. От експлозиите или от друго от носа му потича кръв, затова хората решават, че е ранен.
В Орхание царят спира пред казармата и вика помощ. С един взвод от 30 души той се връща на мястото на засадата. Междувременно ротмистър Стаматов, който остава последен да го прикрива, след бягството му се изтегля. Нападателите ограбват царския автомобил и напускат полесражението.
Правителството веднага обявява покушението за част от мащабен комунистически заговор. Вдига се голям шум в пресата. На мястото на засадата са поканени чуждестранни журналисти, а на следващия ден, сряда, в София е отслужен благодарствен молебен за спасението на царя и е устроен военен парад. В четвъртък става чудовищният атентат в църквата “Света Неделя” (виж № 1), което сякаш потвърждава официалната версия. Клисарят Петър Задгорски, обвинен за взрива в катедралата, свидетелства, че на 14 април се срещнал в бирария “Тигър” с Никола Петров ­ Васко, който запалва фитилите на експлозива. На срещата Васко му казал, че ходил при четата да й занесе пари, но убийството на царя не успяло. Друг свидетел на процеса за атентата в църквата ­ Иван Хлебаров от Етрополе, твърди, че на 14 април по обяд срещнал нападателите на царя. Те му съобщили, че скоро ще чуе голяма новина от София. Всичко това уж доказва връзката между двата атентата. Според друга версия царят трябвало не да бъде убит, а пленен и срещу освобождаването му похитителите щели да искат амнистия за политическите затворници. Това Икономов казал на ятака си Първан Попов.
Всъщност обаче нито един от тези свидетели не е надежден. Задгорски предава чужди думи, които може да са му внушени от полицията. Противоречи му французинът Евгений Леже, също свидетел на процеса. На него Коста Янков съобщил, че убитият в Арабаконак Делчо Илчев бил връзката на комунистите с двореца. Хлебаров пък твърди, че нападателите били на възраст между 30 и 40 години, докато Икономов и Тумангелов са 27 годишни, а Васил Героя е даже по-млад. Обяснението на Попов не издържа никаква критика. Излиза, че четниците са имали намерение да държат царя като заложник. Само че те не са имали подготовка за това.
Минават години, даже десетилетия, докато истината, отначало разкрасявана и манипулирана по политически причини, започва малко по малко да излиза наяве. Само трима души от хората, които действително я знаят, проговарят. Разказите им имат известни противоречия, но съвпадат в едно ­ че нападателите не са знаели на кого устройват засада. Единият е Васил Героя. През 1926 г. полицията намира негово неизпратено писмо с дата 4-ти юни 1926 г., Балкана. Писмото е до цар Борис III. В него Попов разказва, че единствен от другарите си познал отдалеч царя. Той изпитвал към него дълбока благодарност. През 1919 г. Борис III помилвал баща му, който излежавал присъда в затвора. Ето защо Героя решил да осуети покушението, като изскочил преждевременно пред автомобила и започнал да стреля. После другарите му разбрали по документите кого са изпуснали и го укорили за неговата прибързаност.
Тази романтична версия е изложена от биографа на Борис III Стефан Груев. Оригиналът на писмото не е запазен и неговата достоверност е съмнителна, най-малкото защото не Героя, а Ганчев посреща колата. Възможно е Героя да пише писмото, за да разкраси своята роля ­ той искал да бъде смятан за благороден разбойник като Шилеровия Карл Моор. Но версията му допада на Груев, който е силно пристрастен към монарха, тъй като тя подкрепя неговата теза за добрия цар. Пак според Груев Борис III се върнал с войниците, докато ротмистър Стаматов още се сражавал с похитителите. Под ръководството на царя те били прогонени. Излиза, че сражението е продължило повече от час. Не е ясно кога четниците успяват да ограбят царската кола ­ а че това е станало, има веществени доказателства. Най-вероятно и Героя е разбрал кого нападат чак след бягството на царя.
Вторият свидетел е Георги Башикаров, комунист, който няколко седмици след покушението попада в Копривщенската чета. По това време ­ пише той ­ при тях се намираха бинокълът, ловната пушка, раницата, мушамата и някои други вещи на цар Борис. Те бяха взети при нападението срещу него... Башикаров не е участвал в акцията, а само предава разказа на нападателите, но като се има предвид, че никой от тях не оцелява, е единственият достоверен източник. Едва когато отишли на мястото на блъсналата се в дървото кола, разбрали, че лицето, което е стояло зад кормилото и се скрило в гората, бил самият цар ­ продължава Башикаров.
Разказът му се потвърждава от историята на царската ловна пушка. Копривщенската чета я скрива в една хралупа заедно с друго оръжие, но не успява повече да се върне на това място. След 9 септември 1944 г. Башикаров научава, че селяни отсекли дървото, намерили пушките и ги предали в общината. Тогава той взима ловната карабина от кмета и я подарява на Музея на революционното движение.
Третият свидетел е Коста Тодоров, авантюрист с бурна съдба, която по времето на управлението на БЗНС го прави високопоставен дипломат. Като приближен на Стамболийски след свалянето му от власт Тодоров емигрира и в Югославия се среща с Нешо Тумангелов, който му разказва за случая.
През пролетта на 1925 г. усеща, че военната полиция на Вълков стеснява обръча си, и решава да напусне България. Групата прекосява Стара планина, стига до Арабаконашкия проход и спира да си почине и да се нахрани с хляб и сирене. През бинокъла си Тумангелов забелязва в далечината автомобил с униформени мъже. Възможността да постреля за сбогом по офицерите на Вълков била твърде привлекателна, за да се изпусне, и когато автомобилът се приближава на подходящо разстояние, Тумангелов заповядва на хората си да открият огън. Той няма и представа, че царят бил в колата.
На следващия ден в парламента министър-председателят Цанков съобщава в Народното събрание, че намерените документи на мястото на засадата насочват подозренията към БЗНС. Коста Тодоров заключава ехидно:
Тумангелов и неговата чета напускат Арабаконак и небрежно зарязват на мястото броеве на нашия вестник "Земеделско знаме". Ето за какви "документи" загатна Цанков в своята реч пред Народното събрание. Тумангелов ми каза със смях, че хората му увивали сиренето си в нашия вестник.
Сигурно е обаче, че нападателите са имали контакти с компартията. По това време тя се стреми да обедини в т. нар. Единен фронт анархисти и леви земеделци. Башикаров свидетелства, че преди да излязат в Балкана, Икономов и Попов са имали среща в София с члена на Изпълнителното бюро на ЦК на БКП Яко Доросиев. Той ги помолил да установят връзка с Кискиновата чета и така самият Башикаров попада сред тях.
Покушението срещу цар Борис III остава неуспешно, затова го поставям след загадъчната му смърт (виж № 9). Но то трябва да е преди покушенията над някои министри в тази класация. Не само защото при него загиват двама души. Това е единственото посегателство срещу държавен глава в Третата българска държава. По времето, когато Горуня планира своя заговор (виж № 50), Тодор Живков още е само премиер, а конспирациите против княз Фердинанд са толкова оперетни, че изобщо не заслужават място тук. И накрая трябва да имаме предвид, че през 1925 г. цар Борис е ерген, а републиканските настроения в страната ­ доста силни. Не им е чуждо и правителството на проф. Цанков. Още на 9 юни 1923 г. според Димо Казасов заговорниците възнамеряват да провъзгласят република, ако Борис III се противопостави на преврата. Убийството на царя, макар да не е плод на добре обмислена конспирация, можеше да тласне България по друг път.
Похитителите никога не са заловени, но и никой от тях не оцелява. Няколко месеца след нападението Васил Икономов попада в засада и е убит. В него намират бинокъла с царските инициали. Васил Попов ­ Героя, е заподозрян от четниците в присвояване на пари от “експроприации". Нешо Тумангелов и Георги Попов го обискират и намират в него 250 хиляди лева. Героя напуска четата и заедно с Кольо Кацаров основава нова, която действа в Ловешко и Троянско. През 1926 г. го раняват и той емигрира в Югославия, но през 1927 г. се връща и продължава разбойническата си дейност. При опит да обере банката в Троян през 1927 г. полицията го обкръжава и Героя се самоубива.
Тумангелов и Антон Ганчев също емигрират в Югославия. Там Тумангелов минава на страната на закона и става полицай. През април 1941 г., след като хитлеровите войски окупират Югославия, начело на въоръжена чета той се опитва да премине границата, но попада на немски моторизирани части и в сражение с тях загива край Пирот. Ганчев продължава по пътя на комуниста-емигрант и през 1938 г. е убит като интербригадист в Испанската гражданска война. Борис III надживява своите нападатели. Това е първото и последно пряко посегателство над него до мистериозната му смърт.


Тук Башикаров греши. Карал е шофьорът, а царят бил на задната седалка. – Бел. авт..