Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

31. Валандовската акция

Валандовската акция е смес от шпионаж, пари и голяма политика. Тя е почти забравена заради нищожните си резултати, макар че е може би най-голямата диверсия в българската история и несъмнено най-амбициозната. Нейната цел е да тласне България в Първата световна война на страната на Централните сили – Германия и Австро-Унгария.
След началото на войната и двата лагера започват да ухажват България. Изборът се свежда до това дали да обявим война на Турция, която е на страната на Централните сили, или на Сърбия, която се бие с Австро-Унгария на страната на Антантата: Русия, Англия и Франция. Правителството на Васил Радославов обявява неутралитет, докато види кой ще предложи повече в наддаването. Започват задкулисни маневри. Французите подкупват част от българските политици в опозиция с цел да изнесат зърнената реколта. Избухва Аферата Деклозиер. Турците финансират атентата в градското казино (виж № 12). А дипломацията на Централните сили намира съюзник в лицето на ВМОРО.
Обединява ги общият противник. От самото начало на войната ръководителите на организацията Тодор Александров и Александър Протогеров са за война със Сърбия, която да доведе до присъединяване на Македония към България. В същото време австро-унгарските войски водят кръвопролитни сражения със сръбските, снабдявани през солунското пристанище и ж. п. линията Солун–Скопие–Белград. Нападенията на македонските четници в сръбския тил са помощ за австрийците. През есента на 1914 г. четата на Лефтеров разрушава големия железопътен мост Карадаг при Демир капия. Три пъти е разрушен мостът на река Водисир. Затова още в началото на войната Александър Протогеров е поканен във Виена лично от външния министър граф Леополд Берхтолд.
ВМОРО обещава да принуди българското правителство да влезе във война със Сърбия. В замяна иска присъединяване към България не само на Вардарска, но и на Егейска Македония, останала след Междусъюзническата война в Гърция. Атина е още неутрална и австрийците се колебаят да обещаят такова нещо, но от Берлин смятат, че привличането на България си струва цената. В края на 1914 г. големият немски търговец Л. Розелиус предлага план, който германската дипломация и тайните служби възприемат веднага.
Целта на плана Розелиус е да компрометира неутралитета на България с помощта на ВМОРО. За провеждането му е определена колосалната сума от 3,75 милиона марки. С нея се предвижда да се въоръжат 25 хиляди българи в Македония, които да въстанат срещу сръбската власт. С помощта на чети, преминали от България, те трябва да ударят в гръб сръбската армия, сражаваща се с австрийците. Това ще се представи като чисто българска инициатива и ще принуди България да влезе във войната.
Същността на тази идея е изложена от германския държавен секретар фон Ягов пред пълномощника на ВМОРО д-р Димитър Точков. На 5 декември 1914 г. Розелиус в писмо до Тодор Александров предлага материална помощ за създаването на македонска армия. На австро-унгарския посланик в София граф Адам Тарновски е предложено страната му да поеме половината разходи.
Александров и Протогеров реагират предпазливо. Те се съветват с Христо Матов и Любомир Милетич, които написват отговора до Розелиус. Преведен от Точков, той е подписан от Александров и Протогеров и предаден на 22 декември 1914 г. Двамата революционери заявяват, че македонската армия ще действа съгласно с българското правителство. През януари 1915 г. те запознават кабинета на Радославов с плана Розелиус и така практически провалят възможността с въоръжена провокация да въвлекат България във войната против волята й.
Все пак ръководителите на ВМОРО не се отказват напълно от германската помощ. Дечо Добринов в биографията на Тодор Александров съобщава, че на 21 февруари 1915 г. ЦК на ВМОРО приема решение да се вземат на заем от неизвестен източник в Берлин 750 000 лева за обмундировка на македоно-одринското опълчение, като с 650 000 от тях се закупи облекло за 20 000 души от Военното министерство. Името на заемодателя не е записано в протокола. Прави впечатление – пише Добринов, - че парите се вземат от Берлин и че цифрата на предвидените за въоръжаване хора се доближава до посочената от Розелиус. Този факт говори в полза на предположението, че планът “Розелиус” под някаква форма остава актуален и през първите месеци на 1915 г.
Все пак правителството на Радославов не възразява на въоръжаването и подготовката на македонски чети с австрийски средства. Полковник Владимир Лакса, военен аташе на Австро-Унгария в София и хърватин по произход, въоръжава четите на ВМОРО. Тъй като Турция се бие на страната на австрийците, се стига до парадокса водачът на македонските турци Ибрахим бей от Струмица да подпомага българските революционери. Той получава изрични инструкции по този въпрос от Цариград.
В края на зимата на 1915 г. българското правителство най-сетне решава, че е дошъл моментът да се извърши (или по-точно да не се възпрепятства) голяма четническа акция в Македония. След неуспешния си опит да завземат Дарданелите чрез десанта в Галиполи англичаните и французите биха могли да прехвърлят войските и снаряжението си в Солун, да стоварят локомотиви и вагони, да удвоят линията и оттам да подпомагат съюзника си Сърбия. Има данни, че бившият руски външен министър Александър Изволски, по това време посланик в Париж, даже предложил Русия да окупира Сръбска Македония, за да предотврати българско нападение. Така на четниците на Тодор Александров е разрешено да действат. За база е използван град Струмица, тогава на българска територия.
Операцията е най-мащабната в историята на ВМОРО. Целта е да се разруши големият железопътен мост на река Вардар на 113-ия километър край гара Удово (Стара Струмица) и така да се прекъсне задълго линията Солун – Скопие. Събрани са 400 четници и 600 души от местната милиция на ВМОРО, както и една турска чета. Според някои историци в акцията вземат участие 1500 души. Югославският изследовател Петар Стоянов говори дори за 3000, но това е явно преувеличение на сръбските военни, които по този начин искат да оправдаят поражението си с превъзхождащия ги по численост противник.
Според Стоянов българите били придружени от турци, австрийски офицери и пиротехници, разделени на два отряда. Първият, чиято задача била да овладее гара Удово, наброявал около 2000 души, а в другия имало около 1000. Срещу тях била охраната на линията от 14-и сръбски пехотен полк под командването на подполковник Милан Виорович с обща численост 1200 души.
Към 3.30 часа сутринта на 1 срещу 2 април (14-и срещу 15-и по нов стил) 1915 г. четниците от първия отряд навлизат в сръбска територия, превземат граничните постове и дори пленяват две оръдия от артилерията на противника. Виждайки критичното положение, подполковник Виорович иска подкрепление от поне още един полк. Завързва се голямо сражение, което продължава осем часа. Чак към 11.30 часа сръбските войски успяват да си възвърнат артилерията и да отблъснат четниците, които се връщат на българска територия.
Вторият отряд под командването на Стойче войвода, капитан Тома Икономов и турчина Хюсеин ефенди има голям успех. Той настъпва към Валандово почти едновременно с първия и разбива батальона на майор Михайло Миляшевич, който е тежко ранен. Към 9 ч. сутринта на 2 април 1915 г. четниците овладяват Валандово, правят митинг и прокламират скорошното освобождаване от сръбско робство. Вечерта на 2 април четите се оттеглят.
Според едно издание на големия книжар Александър Паскалев, излязло в Скопие през 1917 г., в сраженията падат убити 430 сръбски войници и 7 офицери. Загиват и около 40 четници от българска страна. Сръбските източници, разбира се, сочат по-малки загуби. Според едни били убити 181 сръбски войници и офицери, а според други имало 281 убити и 67 ранени сърби.
Ж. п. линията е прекъсната на три места, но поради провала на гара Удово главната цел – да се разруши мостът на Вардар – остава непостигната. Скоро движението по линията е възстановено. Тарновски докладва от София на своето правителство, че намерил българския премиер много доволен от акцията, обаче дипломатическите резултати са под очакванията на австрийците. Сърбия не желае да разваля отношенията си с България и се задоволява с протест. Правителството на Радославов отхвърля всяка отговорност, използвайки факта, че в нападението участват и турци.
Тази диверсия разделя общественото мнение в България и даже самата македонска революционна организация. Яне Сандански се обявява против нея. Само дни по-късно той пада убит (виж № 27).
Валандовската акция не постига целта си и е последният случай, когато дипломацията на Централните сили се опира на ВМОРО. По ред причини през следващите месеци те се отказват да привлекат България във войната. Шест месеца по-късно тя наистина се присъединява към тях, но по съвсем други причини. Ето защо Валандовската акция е поставена далеч по-назад от атентата в градското казино и от магарешките атентати (виж № 8), които през 1912 г. стават непосредствен повод България да започне Балканската война.
Въпреки своя неуспех организаторите на акцията плащат скъпо за нея. След Първата световна война Тодор Александров и Александър Протогеров са арестувани като виновници за разгрома на България, избягват от затвора и живеят в нелегалност почти до смъртта си. Единствен Владимир Лакса прави кариера. След разпадането на австро-унгарската империя той се установява в Загреб, става генерал и през Втората световна война е началник-щаб на армията на усташката хърватска държава. Умира през 1944 г., без да доживее втория разгром и възраждането на Югославия. В София за атентата до днес напомня малката уличка „Удово” в центъра на града.