Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

29. Убийството на Никола Генадиев

Никола Генадиев е третият водач на Народнолибералната партия, който е убит. Преди него същата участ постига основателя на партията Стефан Стамболов (виж № 15) и Димитър Петков (виж № 13). Това говори както за тогавашните политически нрави, така и за начина на управление на народнолибералите. Когато са на власт, те проявяват твърдост, стигаща до бруталност, пренебрегват гражданските права и репресират опозицията. Неведнъж след падането им са малтретирани или съдени за отмъщение.
Никола Генадиев не прави изключение. Той има типичната биография на политик от епохата след Освобождението. Произхожда от виден македонски възрожденски род и кариерата му минава през всички обичайни за епохата фази: поборник, адвокат, депутат, министър и затворник. На няколко пъти животът му виси на косъм. Той е заедно с Димитър Петков, когато го убиват, и е ранен от атентатора. През 1912 г. турското разузнаване му изпраща колет-бомба, но покушението е осуетено от българската полиция (виж № 49). Три години по-късно водачът на македонската революционна организация Тодор Александров го заплашва със смърт заради позицията му, че България трябва да влезе в Първата световна война на страната на Съглашението, т. е. да стане съюзник на Сърбия. Пак по същата причина политическите му противници се опитват да го замесят в атентата в Градското казино (виж № 12). Не успяват, но все пак той прекарва Първата световна война в затвора, осъден по аферата Деклозиер. Там по същото време се намира Александър Стамболийски, осъден заради съпротивата си срещу влизането на България във войната.
След примирието стамболийски става премиер и предлага високи постове на много от съкилийниците си. Разгромът на Централните сили и заедно с тях на България, предвиден от Генадиев, го реабилитира като политик. Той не влиза в коалиция с БЗНС, но и не се присъединява към обединението на опозицията, наречено Народен сговор, а се заема с възстановяването на разнебитената си партия, разцепила се по време на войната. През 1920 г. повечето от многобройните либерални фракции се обединяват в Националлиберална партия. След преврата на 9 юни 1923 г., когато Сговорът с помощта на армията сваля Стамболийски и го убива, в партията отново започват разногласия каква позиция да се вземе. На 12 септември 1923 г. с едно отворено писмо Никола Генадиев шумно подава оставка от ръководството на националлибералите и обявява, че ще създаде нова партия, наречена “Народно единство”. Именно това според повечето историци става причина за убийството му.
Съвременниците описват Никола Генадиев като блестящ оратор, но безскрупулен и непредвидим политик. Сред анекдотите, които се разправят за него, е как веднъж, закъснявайки за едно дело, той объркал клиента си. Вместо да го защитава, адвокатът се нахвърлил върху него. Пошепнали му, че греши. Тогава Генадиев казал:
­ Тъй щеше да говори моят опонент... ­ и обърнал аргументите си на 180 градуса.
След 9 юни 1923 г. сговористкото правителство апелира към адвокатите да не защитават дружбашите, обвинени, че са се противопоставили на превратаджиите с оръжие в ръка. Генадиев не се вслушва в този апел на властта и си навлича нейния гняв. Той поема защитата на 68 души от Долни Дъбник и на много други земеделци. Султана Р. Петрова твърди: След 9 юни и убийството на Александър Стамболийски разколебаната селска маса лека-полека се групираше около Никола Генадиев и естествено той стана единственият покровител.
Политическата цел на Генадиев е на предстоящите парламентарни избори през ноември 1923 г. да привлече гласовете на земеделците и с тяхна помощ да вземе властта. Възможно ли е било това? Трудно е да се каже, защото той така и не доживява изборите. Несъмнено Генадиев е бил смятан за приятел от БЗНС. Той не носи политическа отговорност нито за погрома в Първата световна война, нито за преврата на 9 юни. От друга страна, тъй като е бил далеч от властта, не е опетнен от изстъпленията на режима на Стамболийски срещу опозицията. Старият адвокат е смятал, че може да стане обединителна фигура, макар че заникът на старите предвоенни партии, от които произхожда, е бил очевиден. Един френски журналист и дипломат казва за него: Влиянието на Генадиев си остава силно, но не и моралният му авторитет.
Понеже “приятелят на моя враг е мой враг”, Тодор Александров отново се конфронтира с Генадиев. Лидерът на ВМРО смята политика за предател. Султана Петрова, която от ранната си младост до смъртта си е била в софийския хайлайф и доста е обичала да се бърка в политическите игри, съобщава, че Тодор Александров изрично забранил на полковник Петър Дървингов да се кандидатира за депутат в листата на “Народно единство”. А Дървингов не е кой да е ­ той има големи заслуги към македонското освободително движение и през управлението на Стамболийски е прокуден в изгнание.
Без никой да я моли, Султана Петрова се нагърбва с посредническа мисия и пише на Тодор Александров в защита на Дървингов и Генадиев. Той й отговаря: Имам сведения, че д-р Никола Генадиев възнамерява наедно със земеделците да възстанови стария режим на дружбашите, което ще бъде във вреда на великото македонско освободително дело. Като разбира, че Александров е непреклонен, старата дама се заема да разубеди Генадиев от неговите намерения. В края на октомври един следобяд тя се среща насаме с него в дома на общи приятели и го пита вярно ли е, че замисля да дойде на власт със земеделците.
­ Боже опази, г-жа Петрова ­ отвръща Генадиев. ­ Никога не съм мислил да връщам България в ония полукултурни времена. Истината е само тази, че правителството на Цанков­Русев не може и не бива да стои повече на власт. Напротив, аз мисля, че сега е абсолютно нужно да се съберат всички наши най-добри сили ­ Малинов, Ляпчев, Маджаров, Тодоров, Сакъзов и пр., и да се създаде един силен кабинет от умни, добре възпитани държавници, които да изкарат България от лошото положение, в което се намира тя днес.
Султана Петрова го увещава да се откаже от участие в изборите и да замине временно в чужбина, докато нещата се уталожат. Генадиев отхвърля предложението й. Изглежда той е получавал и други заплахи. Според негови съмишленици на 12 септември Боян Смилов, виден националлиберал, му казва, че ако разцепи партията, ще бъде убит. Във всеки случай Генадиев предприема ред противоречиви стъпки. Няколко организации на Националлибералната партия издигат кандидатурата му за народен представител, но той им отказва. На 25 октомври заявява пред в. “Утро”, че партия “Народно единство” още не съществува и не е решил дали да я създава. А още на 22 октомври излиза първият брой на в. “Народно единство”, чийто редактор е самият той.
Изглежда тогава Тодор Александров решава да предотврати следващия ход на този непредсказуем политик, опасен с влиянието си и все още пълен със сили. По това време Генадиев е на 55 години. Почти всяка вечер, като Стамболов някога, той се отбива в “Юнион клуб”. На 30 октомври 1923 г., понеделник, изиграва партия бридж в клуба и към осем и половина вечерта си тръгва оттам заедно с дипломата Иван Ст. Гешов, братовчед на бившия премиер със същото име. Гешов го изпраща почти до дома му на ъгъла на улиците “Кракра” и “Шипка”. В този момент ги пресреща един младеж. Изглежда убиецът знае, че политикът ходи със зареден пистолет в джоба, защото не поема никакъв риск. Без да каже дума, той вади револвер и стреля три пъти в Генадиев. Той пада, убит на място. Гешов се опитва да побегне, но четвърти изстрел го ранява в крака.
Тъмно е и наоколо няма никой. Като чува изстрелите, един войник на име Михо Дончев се затичва към местопрестъплението, но там са само жертвите и захвърленият револвер “Наган”, с който са простреляни. Убиецът побягва по улица “Кракра” към бул. “Цар Освободител”, като пътем дава още два изстрела във въздуха. Това говори, че е имал втори пистолет.
Още на 2 ноември в. “Утро” съобщава, че външният вид на убиеца е установен. Неговите черти се знаят напълно. Заподозрени и арестувани са шестима души, обаче доказателства срещу тях няма и те са освободени. Оръжието на престъплението се оказва държавна собственост.
Сговорът печели парламентарните избори. След като няколко месеца следствието няма никакъв напредък, въпросът е повдигнат в парламента. Премиерът проф. Александър Цанков обещава да назначи следовател с неограничени права, посочен от партията “Народно единство”. Опозицията излъчва адвоката Милан Грашев, но скоро и той е убит на улицата. Атентаторите пак не са заловени. След това никой повече не се опитва да издири убийците на д-р Никола Генадиев.
Те остават ненаказани, но не и неизвестни. За екзекутор на Генадиев Тодор Александров определя Димчо Стефанов, братовчед на Йордан Цицонков ­ убиеца на Райко Даскалов (виж № 19). Отдалеч го охранява Мито Джузданов. След като излиза на булевард “Цар Освободител”, Стефанов е прибран от един червен “Фиат” на военното министерство. Захвърленият револвер вероятно е трябвало да насочи следите към властта. Така лидерът на ВМРО се презастрахова срещу евентуално преследване.
Никола Генадиев е един от седемте български министри, чиито убийства са включени в тази класация. Той никога не стига до премиерския пост, затова е поставен след тримата убити министър-председатели. В две правителства обаче Генадиев е бил вторият човек, затова покушението срещу него е поставено преди убийствата на Христо Белчев, Михаил Такев, д-р Вълкович и смъртта на Людмила Живкова, които му отстъпват по политическа роля и влияние.