Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

28. Черните ангели

Какви са атентаторите ­ герои или престъпници? Добро или лошо нещо е терорът? Отговорът на тези въпроси съвсем не е прост. Оценката ни зависи по-скоро от емоциите, отколкото от фактите. Атентаторът, чиято кауза ни харесва, обикновено е герой. Да се нарекат терористи Христо Ботев или Гоце Делчев за българите е също такова кощунство, както да се каже, че са герои хората, взривили бомбата във влака на гара Буново. За турците е точно обратното.
Тероризмът в световен мащаб процъфтява повече от един век тъкмо защото оценката на обществото за него не е еднозначна. На думи всички го осъждат, но отделните му прояви често привличат съчувствието или подкрепата на различни политически организации и даже на цели държави. Нещо повече. отношението към даден терористичен акт се променя с времето. Това, което е осъждано вчера, понякога става похвално днес.
Тъкмо такъв е случаят с градските комунистически партизани в България през годините на Втората световна война. Преди 9 септември 1944 г. ги преследват като разбойници, а за главите им дават награди. По време на комунистическия режим обаче те са обявени за герои. Спомените на оцелелите са многократно преиздавани, посветен им е даже игрален филм ­ “Черните ангели”.
През цялата си история Българската комунистическа партия държи в арсенала си терора като политическо оръжие, а в някои периоди той е главното й средство за борба. През лятото на 1942 г., след разгрома на ЦК на БКП, комунистическото ръководство решава да отмъсти на властта с политически убийства. Групата престъпници, които Централната военна комисия предложи, а Политбюро утвърди за разстрел ­ пише в спомените си Цола Драгойчева, ­ включваше: генерал Христо Луков, проф. Александър Цанков, ген. Кочо Стоянов, главния редактор на фашисткия вестник “Зора” Данаил Крапчев, фашиствуващия политик Сотир Янев, агент-провокатора Никола Христов ­ Кутуза и неколцина тайни полицейски агенти, лично допринесли за разкриването на нелегални организации.
Изпълнението на “присъдите”, както ги нарича Цола Драгойчева, е поверено на Славчо Бочев, наричан Радомирски. Този 30-годишен комунист се отличава сред другите с големия саботаж, който извършва по своя инициатива. Заедно с петима другари през есента на 1942 г. той запалва склада на кожухарската кооперация “Свети Илия” на ул. “Лавеле” в София, пълен с кожухчета, ушити за германските войници на Източния фронт. За това е осъден задочно на смърт. След тази акция ръководството на компартията му възлага да подготви бойна група за терористични действия в градски условия. В ядрото й влизат трима от съучастниците му в първия саботаж ­ Виолета Якова, Иван Бураджиев и Иван Тодоров.
Към групата на Славчо Радомирски са придадени най-опитните терористи от други подобни партийни подразделения. Така се формира отряд от 14 нелегални, разделен на двойки. За по-голяма конспиративност двойките се състоят от мъж и жена, така че да приличат на влюбени. Всички са млади ­ най-възрастният е на 27 години, най-младата на 17. Въоръжени са с пистолети и бомби.
Бойните групи тренират главно из Витоша, където скитат от хижа на хижа като туристи. Така те хем са далеч от любопитни очи, хем имат добри условия за физическа подготовка и упражнения по стрелба. Единствено там всички се събират заедно, но не знаят истинските си имена, а само псевдонимите си. Митка Гръбчева например е ту Пенка, ту Стефка, ту Огняна, Никола Драганов ­ Гуджо, Кирил Хлебаров ­ Калмика, и т. н. Когато слизат в града, се пръскат по двойки и никой не знае каква е задачата на другия тандем. Радомирски изисква от хората си желязна дисциплина и ги кара стриктно да спазват правилата на конспирацията. Адресите на нелегалните квартири са най-дълбока тайна дори помежду им ­ никой не бива да знае къде живее другият. На срещите, наречени явки, се отива винаги преди определения час и никога не се чака даже минута след него. Ако партньорът не дойде, има резервна явка на друго място и по друго време. Митка Гръбчева описва в спомените си четирите заповеди на Радомирски така:
1. Всяка акция се обезпечава от предварително разузнаване...
2. Нападенията трябва да се извършват непременно от двама души...
3. Забранява се извършването на наказателна акция без участието на охрана...
4. Предварително да се прави план за изтегляне след акцията.
От началото на февруари 1943 г. бойните действия започват. Генералната репетиция е убийството на дърводелеца Никола Христов ­ Кутуза. Той е сътрудник на ЦК на БКП, но партийното ръководство се усъмнява, че има пръст в провала през 1942 г. и е отговорен за залавянето на Антон Иванов, Атанас Романов и пристигналия нелегално от Съветския съюз Цвятко Радойнов. На 8 февруари 1943 г. Кутуза е застрелян в работилницата си от Станю Василев, защото пистолетът на партньорката му Виолета Якова засича. Охраняващата двойка ­ Славчо Радомирски и Величко Станев, осуетява преследването на убийците. Този инцидент показва колко важно е терористът да не действа сам.
Веднага след това Виолета Якова и Иван Бураджиев започват да следят ген. Луков ден след ден. На 13 февруари към 18 часа генералът излиза от кафе-сладкарница “Цар Освободител” на едноименния булевард в София заедно с брат си Аспарух. С тях са още запасният полковник Кусев и лидерът на социалдемократите Кръстьо Пастухов, когото тъкмо по това време ЦК на БКП ухажва, за да го привлече в проектираната антифашистка коалиция, наречена по-късно Отечествен фронт. На ъгъла с ул. “Раковски” четиримата се разделят. Генералът заедно с полковника, негов приятел, влиза в кино “Роял” да гледа филма “Фронтови театър”. След двучасовата прожекция той тръгва към дома си на .ул. “Артилерийска” 1
Двойката го проследява, но, както пише Митка Гръбчева, охраната му вървяла след него и го напуснала едва пред вратата на неговия дом. Защо един запасен генерал, макар и виден общественик, ще има полицейска охрана? С толкова много сили ли разполага полицията в онзи период, когато нелегалните всекидневно й създават грижи? Всъщност това е преувеличение, с което бившата терористка иска да подчертае героизма на своите другари. Истината казва в спомените си Цола Драгойчева: За беда по бул. "Цар Освободител" след генерала тръгнал нощен полицейски патрул от двама конни стражари. Патрулът охранявал ген. Луков до неговия дом.
По-късно Виолета Якова разказва на приятелката си Митка Гръбчева: Полицаите обаче се върнаха още преди Луков да бе отворил външната врата на къщата си. Ние с Иван се спогледахме и разбрахме без думи. Ще действаме... Забързахме и още докато Луков се качваше по стълбите, затворихме зад себе си входната врата.
­ Ти остани назад ­ пошепна Иван и започна да взима по три-четири стъпала наведнъж.
Бураджиев настига генерала точно когато е отворил входната врата на апартамента си и стреля, но само го ранява в рамото. Генералът хваща ръката му и го притиска към стената. На помощ се притичва Якова, която с два изстрела в сърцето убива Христо Луков пред очите на дъщеря му. Дебелите стени заглушават изстрелите и двамата атентатори се измъкват необезпокоявани от квартала. Директорът на полицията Антон Козаров лично посещава местопроизшествието. София е блокирана и претърсена, а по инициатива на министър-председателя Богдан Филов е обявена награда от 300 000 лева за залавянето на терористите, но всички мерки са безрезултатни. Единственият сигурен факт, който следствието установява, е, че убийствата на дърводелеца Христов и на генерала са извършени с един и същ пистолет.
Верни на конспиративните правила, хората на Радомирски изчакват няколко седмици, преди да нанесат следващия си удар. На 15 април сутринта пред кантората му на ул. “Калоян” е застрелян Сотир Янев. Убиецът е Никола Драганов ­ Гуджо. Отново следва месец без акции и на 3 май по обяд две двойки вече дебнат следващата жертва пред дома й на бул. “Евлоги Георгиев” 60, близо до Орлов мост. Митка Гръбчева и Величко Станев трябва да убият полковник Атанас Пантев, бивш директор на полицията и председател на Върховния касационен съд. Подсигурява ги двойката Леон Калаора и Виолета Якова. След извършените покушения полковникът е с двама души охрана, но тя не влиза в сградата. Гръбчева и Станев се вмъкват незабелязани след него и го застрелват пред вратата му. За тяхно нещастие в този момент един съсед влиза във входа и вдига тревога, но с помощта на охраната си двамата успяват да се измъкнат. След атентата София е поставена под двудневна блокада ­ заловени са 50 търсени от полицията комунисти, от които 9 със задочни смъртни присъди, но не и самите убийци.
Това обаче е последната успешна акция. И до този момент е имало провали ­ Николай Цонков, личен секретар на ген. Луков, е само ранен, на два пъти се отървава и журналистът Данаил Крапчев. Най-напред Иван Бураджиев е арестуван още при проследяването му, но поради липса на доказателства е изпратен в концлагер. Втория път Крапчев е ранен, но при преследването и престрелката с полицията единият терорист е убит, а другият се самоубива.
Следващата мишена се оказва фатална за хората на Радомирски. Това е радиоинженерът Кулчо Янакиев, който работи в службата за заглушаване на чужди радиостанции. На 10 май 1943 г. в шест сутринта Донка Ганчева и Мико Папо звънят в дома на Янакиев. Хазайката му отваря вратата и терористите й казват, че му носят писмо. Когато тя го повиква, Мико Папо стреля от прага два пъти в инженера, но само го ранява леко във врата. Янакиев успява да хлопне вратата, а хазайката му през прозореца вдига тревога. Двамата убийци са заловени. Мико Папо е осъден на смърт и екзекутиран, а Донка Ганчева като непълнолетна (тя е само на 17 години) получава доживотен затвор, което в нейния случай е равно на спасение. След 9 септември 1944 г. тя излиза на свобода.
След тези неуспехи Политбюро издава заповед терористичните акции в София да се прекратят. Атентаторите обаче са обзети от жажда за отмъщение. Станю Василев нарежда на 29 май да се извърши повторно покушение срещу инж. Янакиев, и то пак в дома му. Тази наивност струва скъпо. Полицията е поставила сградата под охрана и подгонва двете двойки ­ екзекутивната и охраняващата. Последователно са убити терористите Йордан Петров, Кирил Хлебаров и Методи Величков. След 36 часово преследване из подземната канализация на София се застрелва убиецът на Сотир Янев Никола Драганов ­ Гуджо.
Политбюро наказва Станю Василев със строго мъмрене с предупреждение за изключване. Десет дни по-късно, на 8 юни 1943 г., той попада на полицейска засада и също се самоубива. Останалите членове на бойните групи са разпратени из партизанските отряди. Славчо Радомирски и Виолета Якова основават Радомирския отряд. През юни 1944 г. Якова е заловена и убита. Така от 14-те терористи загиват общо седем. Другите седем доживяват 9 септември 1944 г. и заемат високи постове. Дейността им е описана най-подробно от Митка Гръбчева, която нарича своите мемоари “В името на народа”. Заглавието идва от един замислен, но неосъществен партиен ритуал. За да се придаде на убийствата вид на екзекуции, всеки трябва, преди да стреля, да произнесе думите: В името на народа си осъден на смърт. Това обаче си остава само революционна романтика. Обикновено атентаторите нямат време за подобна тържественост, която би предупредила жертвата. Всъщност сакралната фраза не е произнесена нито веднъж. Убийците действат мълчаливо, само Гуджо, преди да стреля, напсувал Янев.
В продължение на няколко десетилетия българската младеж е възпитавана с примера на Черните ангели. Нещо повече, опитът им е изучаван от други големи световни терористи. Преди да напише обширните си спомени, Митка Гръбчева издава брошурата “Бойните партизански петорки в града”. Атентаторът Мехмед Али Агджа, който извършва покушението срещу папата през 1981 г. (виж № 10), заявява при разпитите, че тази брошура е била преведена на турски от “Сивите вълци” и му е дадена да се запознае с челния български опит. Нещо повече, тя била преведена и на немски за нуждите на Фракция “Червена армия” ­ терористичната група на Баадер и Майнхоф, която всяваше ужас във Федерална република Германия през 70-те години на ХХ век. Ето защо Черните ангели заслужават високо място в класацията, макар мишените им да не са видни хора.
А какво става с набелязаните жертви? Останалите престъпници, получили смъртна присъда, съумяха да избягнат възмездието ­ обяснява в спомените си Цола Драгойчева. ­ Смъртно уплашени, Кочо Стоянов, Ал. Цанков и Никола Гешев засилиха личната си охрана. Въпреки всички усилия членовете на бойната група не успяха да издебнат удобен момент за стрелба.
Доста наивно обяснение ­ опитни конспиратори като комунистите би трябвало да са наясно, че ефектът от първите нападения ще е точно такъв, и да започнат с най-значителните личности в списъка. В обширната мемоарна литература, оставена от комунистически активисти от този период, няма сведения дори за замисъл как да се осъществи екзекуцията на началника на “Държавна сигурност”, суперполицая Никола Гешев, който всъщност разкрива и залавя повечето от ЦК на БКП през 1942 г. Същото важи за Александър Цанков, който е отговорен за убийството на много комунисти през 1923­1925 г. С изключение на него списъкът на Политбюро не включва политически личности от първа величина, нито дори хора, които да са опасни за компартията. Критерият на подбора им е неясен, освен ако не се е целяло преди всичко да се постигне с минимум риск максимален пропаганден ефект.
Луков е генерал от запаса, бивш военен министър, който осъществява политическите си амбиции, като ръководи легионерите, дясна младежка организация. Сотир Янев е адвокат, депутат от мнозинството, председател на парламентарната комисия по външната политика и бивш социалдемократ. През 1940 г. той посещава Съветския съюз и след завръщането си се изказва твърде ласкаво за него, така че няма защо да бъде мразен чак толкова от комунистите. Кулчо Янакиев заема твърде маловажен пост, за да се жертват заради него шест души, а и смъртта му не би променила нищо. Затова е учудващо, че е избран за мишена. Странен, дори загадъчен е редът на екзекуциите. Сякаш се е целяло след първите две-три жертви да се намери подходящ претекст за неизпълнението на следващите “смъртни присъди”.
За кого всъщност са били най-изгодна убийствата на Луков и Янев? Има някои грижливо скривани от комунистите факти, които навеждат на определени съмнения по този въпрос. Луков е бил българският кандидат за фюрер в стил a лa Хитлер. От дневника на Богдан Филов се знае, че цар Борис III наистина се е страхувал много от генерала, който бил популярен в армията и напълно в състояние да извърши преврат. На 1 септември 1942 г. след среща с царя Филов записва в дневника си: Той е силно обезпокоен от дейността на легионерите във връзка с искането на Пантев да отиде в Германия. Смята за положително, че ще подготвя там промяна в правителството с германска помощ... Настоява по никой начин да не разрешаваме на Пантев и Луков да отидат в Германия... Беше много нервен и убеден, че немците готвят преврат в края на септември...
Очевидно царят се е страхувал, че германците могат да наложат на България марионетно правителство, както по-късно правят в Северна Италия, след като отвличат арестувания от маршал Бадолио Мусолини. Там то съществува до края на войната и остава в историята под името Република Сало. От Сотир Янев пък дворецът се страхува по лични причини ­ адвокатът държи полиците на княз Кирил, чиито дългове се изчисляват на десетки милиони...
В дознанието пред Народния съд неофициалният царски съветник архитект Йордан Севов дава следното любопитно сведение: На другия ден (след убийството на ген. Луков ­ б. а.) се пръснаха най-различни слухове, от които най-упоритият беше, че убийството е извършено от двореца и се стигна до там, че беше намесено и моето име... Слуховете около това убийство доста продължиха. Царя се успокои скоро след това...
Стана убийството на Сотир Янев, ... към него в двореца се отнесоха с известна студенина. Царя го прие като следствие на неговия език в Народното събрание и тогава за първи път чух от него, че то можело да е подготвено от чужди агенти и то в Турция... Двореца познаваше Сотир Янев и като държател на полици предявени за изплащане подписвани от княз Кирил...
Богдан Филов потвърждава, че е имало такива слухове. На 15 февруари 1943 г., след погребението на генерала, той пише в дневника си: Москва хвърля вината за убийството на Луков върху правителството. За жалост тази теза бе подета и в един легионерски позив. Министърът на вътрешните работи Петър Габровски дори повиква Александър Цанков и Никола Мушанов и ги предупреждава да престанат да разпространяват тези слухове, защото така наливат вода във воденицата на Москва.
И така, има съмнения, че в тези убийства е замесен дворецът; има даже мотив, а царят наистина отклонява вниманието от комунистите към Турция... Възможно ли е ръководството на БКП да е действало с мълчаливото съгласие или дори по внушение на Борис III? Факти, които да потвърждават тази версия, няма, а единственият свидетел, който споменава за нея ­ арх. Севов, е разстрелян от комунистите без всякакво правно основание. И това е още една причина да се съмняваме дали цялата истина за Черните ангели е видяла бял свят.


Днес там е Театърът на българската армия. – Бел. авт.

Днес улица „Тракия” – Бел. авт..

Тъй като показанията са написани саморъчно, правописът и пунктуацията на оригинала са запазени. ­ Бел. авт