Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

26. Атентатът в театър „Одеон”

На 3 март 1920 г. става един от най-големите слепи атентати в българската история. По броя на жертвите и по замисъла си той прилича на атентата в Градското казино от 1915 г., макар че няма чак толкова големи политически цели. И до днес тази мистерия не е разгадана докрай.
За 10 часа в столичния кинотеатър “Одеон” е насрочена сказката на руския публицист Пьотр Рис на тема “Стара и нова Русия”. Рис е един от побягналите от болшевиките емигранти, които тогава заливат България. По същото време в София е и писателят Иван Бунин, по-късно носител на Нобелова награда за литература. На сказката са поканени видни български политици и културни дейци, за които са отделени първите редове на партера.
На определения час и аз отидох в театъра – разказва Димо Казасов, журналист и политик. – За голяма моя изненада в салона нямаше много публика, а политическите лица съвършено отсъстваха. Обясни се от уредниците на сказката, че отсъствието на поканените се дължи на закъснелия молебен по случай Освобождението на България и че след приключването на молебена поканените ще заемат местата си и сказката ще почне. Аз напуснах салона, за да направя една къса разходка. Като стигнах до ъгъла на ул. “Цар Симеон” и ул. “Мария Луиза”, чух зад гърба си страшен гръм от взрив. Само след няколко минути видях улицата пред “Одеон” изпълнена с обезобразени от паника хора, които бягаха по всички посоки. Не след дълго оттам почнаха да изнасят убити и ранени.
Така българската политическа върхушка е спасена от едно от ония случайни съвпадения, които смятаме за нелепи в криминалетата, но които всъщност често правят историята. Невредим остава и самият Рис. Въпреки полупразния салон жертвите не са малко. На място загиват четирима души, петима са ранени, а два дни по-късно един от тях умира.
Ванче Михайлов, по онова време секретар на Тодор Александров, също дошъл на сказката в “Одеон”. Мястото му е само на метър от епицентъра на взрива. Човекът пред него е убит, но Михайлов, облегнат назад, по чудо остава невредим. Той си спомня:
В миг почувствах, че сякаш пода изпод нас се продъни. Настъпи мрак, в устата усетих пепел... Веднага се сетих, че е станал атентат и го отдадох на комунистите, които ще да са искали да убият оратора, важен техен политически противник...
Първият слух, който плъзва из София, е, че експлодирали котлите на парното отопление в театъра. Така докладва приставът (началникът) на VІІ полицейски участък. Скоро обаче се разбира, че това е атентат. На мястото веднага се събира цялата полиция начело с градоначалника Антон Прудкин.
Прудкин също решава, че взривът е заложен от комунисти, участвали в току-що смазаната Транспортна стачка. В книгата си “Когато отивахме към бесилките” (1934 г.), посветена на този атентат, той пише: Всички без изключение бяха на мнение, че това е дело на комунистите и в това направление тръгна издирването. Министърът на вътрешните работи Александър Димитров заявява веднага, че в атентата са замесени руски болшевики, за да спре потокът от бежанци към България. В това има логика, защото болшевизираната Българска комунистическа партия единствена се обявява срещу приемането на белоемигранти от Съветска Русия. Самият Рис при разпита разказва, че два дни преди сказката е получил анонимна заплаха за убийство. Но сред арестуваните политически противници на Стамболийски веднага тръгва слухът, че атентатът е дело на властта, а изпълнител е софийският градоначалник.
Следствието установява, че взривът е причинен от снаряд, поставен в една от колоните на мазето на театъра. За целта терористите са извадили няколко тухли от колоната. Снарядът е възпламенен с фитил – служители от театъра усетили специфична миризма малко преди 10 часа... Минават обаче дни, седмици, а полицията не успява да залови терористите. След година по-силно от бомбата гръмва новината, че един от атентаторите е заловен в Букурещ.
На 17 август 1920 г. от Централния затвор избягват група арестанти, сред които Димитър Патамански (27) и Стоян Луков (29), по прякор Попето. Скоро залавят Попето, но Патамански успява да избяга в Букурещ. Там неочаквано се предава на властите и през април 1921 г. признава, че е извършил атентата в театър “Одеон”, и то не по собствена инициатива, а по поръчка на градоначалника Антон Прудкин и на началника на българската “Обществена безопасност” Константин Муравиев, племенник на Александър Стамболийски.
Патамански е крадец-рецидивист, описан от Прудкин като алкохолик, педераст... отблъскваща физиономия. Ломброзовски тип дегенерат. Версията на Патамански е следната. По онова време той лежал в затвора. Един ден го отвели в кабинета на Муравиев, където бил Прудкин. Те му обещали да го освободят, ако направи атентата в “Одеон”. Патамански приел при условие, че ще му помага Попето. Двамата висши полицаи се съгласили.
На 2 март Прудкин пред Муравиев му предал адската машина. Двамата престъпници били пуснати. Те я сложили в чувал и отишли да преспят в Княжево, а на сутринта в 9 часа дошли в театъра, счупили прозореца на мазето откъм задната страна на сградата, влезли вътре и завинтили адската машина към тавана на мазето. След това по същия път излезли и зачакали експлозията в едно близко кафене. След като я чули, отишли при Муравиев, който им дал 20 000 лева и ги пуснал да си ходят.
По времето, когато стават тези разкрития, Прудкин вече е напуснал поста градоначалник, но неговият приятел Стамболийски още е на власт, затова никой не го закача. Протоколите от първите разпити на Патамански в Букурещ пристигат в България по дипломатически канали и стигат до главния секретар на Министерството на външните работи Петко Петков, син на убития министър-председател Димитър Петков. Той ги предава на министър-председателя Стамболийски и те потъват някъде в неговия кабинет. Опозицията в парламента използва случая да нападне правителството. От трибуната на Народното събрание комунистическият депутат Борис Хаджисотиров се провиква: Махнахте от градоначалническия пост и от София А. Прудкин и атентатите и убийствата престанаха!
Едва след три години съдебната власт, която в България винаги се е наричала независима и винаги е била вярна на силните на деня, се сеща отново за атентата в театър “Одеон”. Въпреки слуховете потърсват Прудкин за обяснение едва след Деветоюнския преврат – на 26 юни 1923 г. По това време той се намира във Варна и е повикан от местния градоначалник Христо Чемширов по заповед на новия министър на вътрешните работи ген. Иван Русев. Чемширов го предупреждава, че вечерта ще го прати с влака в София и го пуска за деня. Същата вечер за Цариград тръгвал параходът “България”, на който Прудкин има много приятели. Така тихомълком градоначалникът му дава възможност да избяга, но Прудкин решава да докаже невинността си и заминава за София. Там е арестуван и даден под съд заедно с Константин Муравиев.
Несъмнено Прудкин е бил способен на такава провокация – доказва го участието му във взривяването на надлеза в Надежда (виж № 38). Сам опитен атентатор, замесен в експлозията на кораба “Вашкапу”, през 1916 г. столичният градоначалник е осъден на доживотен затвор в един скалъпен процес за шпионаж в полза на Русия. След три години присъдата му е отменена, но това време Прудкин има късмета да излежи заедно с водачите на опозицията, в една килия с Александър Стамболийски. Когато след Първата световна война Стамболийски става премиер, си спомня за своя другар от затвора и го прави началник на софийската полиция. Според земеделския водач той бил подходящият човек, защото даже от името на този полицейски шеф неприятелите ни и противниците ни трябва да се страхуват...
Но защо й е на властта да прави атентат срещу белоемигрантите и така да подпомага комунистите, в които Стамболийски вижда основния си противник? Врагът на моя враг е мой приятел – казва старата арабска мъдрост. И с цялата си политика Александър Стамболийски се показва толерантен към руската емиграция след болшевишката революция. И още нещо: към театъра са се били запътили земеделските министри Цанко Церковски, Стоян Омарчевски и Недялко Атанасов. Ако атентатът беше дело на правителството, те щяха да бъдат предупредени.
Според Прудкин свидетелските показания на Патамански са измислени от начало докрай. Първо Патамански и Попето по това време са били в затвора; следователно не е вярно, че Муравиев след атентата ги е освободил. Второ, според експертизата, направена след експлозията, взривена е била не бомба с часовников механизъм, а снаряд с фитил, сложен в издълбаната тухлена колона. Патамански и Попето не биха могли да влязат през прозореца на мазето, защото то няма прозорци, а само тесни отвори за проветряване. И накрая таванът не е дървен, а бетонен, така че не е било възможно да завинтят в него адската машина.
Прудкин смята, че Патамански се е представил пред румънските власт като политически престъпник, за да не го екстрадират в България. А е натопил него, софийския градоначалник, защото му имал зъб. Двамата се запознават в края на октомври 1919 г., дни след като Прудкин е назначен на този пост. Димитър Патамански, тогава арестант, предлага на полицейския шеф сделка: да разкрие съучастниците си в последната кражба, за която е обвинен, и срещу това да бъде освободен. Прудкин приема и благодарение на Патамански са заловени с крадени вещи видни банкери. Градоначалникът обаче не изпълнява обещанието си да го пусне, а нарежда да го изпратят в затвора при най-строг режим. С това, както обяснява самият той, озлобил Патамански срещу себе си.
Прудкин привежда и други доказателства за своята невинност. Пет дни преди атентата в театър “Одеон”, на 27 февруари 1920 г., близо до църквата “Света София” срещу него е хвърлена бомба и той е ранен в крака. Лекарите извадили две парчета от нея. По тази причина на 3 март той си лежал вкъщи. Проф. Д-р Парашкев Стоянов, който го прегледал и му сменил превръзката, от дома му отишъл в “Одеон” на сказката на Пьотр Рис и оцелял по чудо. Прудкин подозира, че атентатът е дело на Муравиев, който искал с това да прикрие някои тайни, известни на градоначалника. Според следствието обаче Прудкин се е самонаранил за алиби.
Решаващо пред съда се оказва свидетелството на Фердинанд Марков, бояджия по професия и тъмна личност, който се явява в “Обществена безопасност” и потвърждава показанията на Патамански, че е извършил атентата по поръка на Прудкин. Според Марков той се сблъскал с Патамански случайно на улицата и така се запознали. Тогава Патамански го поканил да участва в атентата и Марков се съгласил(?!). Тази наивна история, противоречаща на всички правила на конспирацията, е приета за истина. (През 1966 г. Марков иска народна пенсия за участието си в атентата).
Целта на атентата според съда била да се избият опозиционните политици в навечерието на предстоящите на 28 март 1920 година парламентарни избори, след които БЗНС започва да управлява самостоятелно. Очевидно, макар разпокъсана и дезорганизирана, опозицията трябваше да бъде обезглавена в навечерието на мартенските избори – пише в спомените си старият политически въжеиграч Димо Казасов, главно действащо лице в два преврата.
За атентата в “Одеон” Муравиев е оправдан, но Прудкин е осъден на смърт. На 3 март 1926 г., в деня на годишнината от експлозията, Апелативният съд потвърждава присъдата му. Прудкин смята тази дата за съдбоносна в своя живот: на 3 март 1916 г. го осъждат за пръв път на доживотен затвор, а след три години на същата дата отменят присъдата му.
В затвора Прудкин очаква изпълнението на екзекуцията си всяка нощ в продължение на четири години. Със забележителна сила на волята той продължава да се бори против присъдата: четири пъти обявява гладна стачка (единия път тя трае 29 дни), написва спомените си (“Записки на моряка” в два тома) и книгата за атентата в “Одеон” – “Когато отивахме към бесилките”. Дори в началото на февруари 1926 г. отказва цигарите след 30-годишно пушене.
През тези четири години Прудкин лежи в килията на смъртниците с много жестоки криминални престъпници и с комунисти, осъдени по Закона за защита на държавата (ЗЗД) след Септемврийското въстание и атентата в църквата “Света Неделя”. През това време той продължава мълчаливо своето разследване на взрива в “Одеон”, като се вслушва в разговорите и слуховете между останалите затворници. Така сглобява своята версия за този терористичен акт и я описва в книгата си “Когато отивахме към бесилките”. Историята според Прудкин е такава:
На 2 март 1920 г. вечерта комунистите имат събрание в театър “Одеон” и охраната им не пуска никого. Тяхната терористична група използва времето, за да издълбае тухлената колона и да сложи снаряда. Остава само да се запали фитилът. Това прави на 3-и сутринта малко преди 10 часа един от служителите в театъра, по-късно комунистически депутат, осъден по ЗЗД (Прудкин не казва името му).
Трима са терористите, поставили снаряда. Ръководи ги болшевикът Марк Голдщайн, близък приятел на унгарския комунист Бела Кун. След краха на на унгарската болшевишка република и бягството на нейния председател Кун в Москва Голдщайн извършва атентат на гарата в Будапеща. Другите двама са Попиванов и Асен Павлов – български комунисти, замесени в убийството на Михаил Такев (виж № 45). Павлов е един от важните участници в заговора за взривяването на катедралата “Света Неделя” (виж № 1).
В подкрепа на своята версия Прудкин привежда свидетелствата на двама комунисти, с които е лежал в затвора. Първият от тях, Ставри Костов, преди екзекуцията си на 23 юни 1930 г. се изповядва на Прудкин. По поръка на своите партийни другари Костов дебне в затвора удобен момент, за да убие бившия градоначалник. Пак те извършват атентата в “Одеон” и убийството на М. Такев, поръчано от Борис Хаджисотиров, комунистически депутат от Самоков. Хаджисотиров още преди 9 юни 1923 г. предлага на Костов да убие и Прудкин, а вината да се хвърли върху Стамболийски, уж че по този начин заличава следите от атентата в “Одеон”, извършен по негова поръка.
Същото потвърждава пред Прудкин и друг затворник комунист, Слави Славеев, бивш телохранител на Георги Димитров. Той му казва:
- Че атентаторите в “Одеон” са наши другари, това го знаят мнозина от другарите ни, но казват – нека Прудкин лежи и за това дело в затвора като наказание, загдето служи като градоначалник на буржоазията и гони наши другари през времето на железничарската стачка...
И наистина, както разказва Прудкин, в затвора той е бил непрекъснато нащрек, защото комунистите искали да го убият. В книгата си той ги подлага на унищожителна критика, неговите наблюдения понякога имат прозрението на пророчества:
Техните гръмки възклицания – “единен фронт”, “диктатура на пролетариата”, “класово съзнание”, “долу буржоазията”, “да живее пролетариатът” – фалшиво и несигурно звучаха в устата им. Непознаването им на живота, нещата и хората ме учудваха и често навеждаха на страшната мисъл, че ако такива хора един ден се докопат до властта и обявят “пролетарска диктатура”, това ще е чисто и просто “диктатура на простащината”.
Любопитно е, че въпреки взаимната неприязън между Прудкин и комунистите те го уважават и дори правят опит да го привлекат в заговора за масовото бягство, в което се канят да участват около 100 политзатворници. На смени те прокопават 40-метров тунел от мазето на затвора към стената на двора. Тунелът е на три метра под земята, но е висок само метър и половина. Копането върви крайно бавно и на тъмно, защото по липса на въздух не могат да се използват даже свещи. От задухата някои затворници дори припадат, докато копаят. Организаторите на бягството канят Прудкин да дойде с тях. Планът им е да направят чета и му обещават да го изберат за войвода, та да се уплаши властта.
Бягството обаче е разкрито и предотвратено. Говори се, че го издава Тодор Павлов. Прудкин разказва:
Тодор Павлов, от няколко месеца докаран в затвора, като водач на комунистическото движение в България бе се достатъчно компрометирал пред масите, защото пред следствените власти, като се е показал малодушен, издал е неща, за които трябвало да мълчи, а след това, опомнил се, но било вече късно и в припадъка на отчаянието си се е опитал да се самообеси в Обществената безопасност. Бил обаче навреме свален от въжето, за да отговаря в съда...
По адрес на Т. Павлов се сипеха ругания от вси страни. Целият затвор го псуваше... “Аз ще убия Тодора!” – открито се заканваше Ставри Костов с позеленяло от злоба лице. След този случай Костов се разочарова от бившите си другари и се отказва да изпълни поръчката за убийството на Прудкин...
Какво става със споменатите от Прудкин атентатори? Те се измъкват от правосъдието, но не оцеляват. През 1928 г. Асен Павлов избягва в Сърбия заедно с Христо Кабакчиев. Залавят Кабакчиев, но Павлов стига до Москва, където намира смъртта си. Марк Голдщайн прави атентат в румънския сенат, арестуват го и умира при гладна стачка в затвора в Букурещ. Прудкин, чиято съдба е да се измъква, когато е виновен, и да го наказват за чужди престъпления, остава в затвора 13 години. Едва на 4 ноември 1930 г. по случай сватбата на царя смъртната му присъда е заменена с доживотен затвор. През 1936 г. го помилват и той излиза на свобода. През 1941 г. обаче отново е арестуван за организиране на диверсия срещу хитлеристките войски във Варна и на следващата година е обесен като съветски шпионин. Кога точно е бил завербуван не е ясно, но фактът е безспорен. В 1969 г. той е награден посмъртно със съветски орден. Възможно е през целия си живот да е смятал Русия за своя родина, защото оттам е баща му. Дори пред бесилката Прудкин оставя загадката неразрешена. Когато му слагат примката, той заявява:
– Аз отивам за моето отечество.
– Кое отечество? – пита го свещеникът.
– Други ще ви кажат – отвръща Прудкин.
Това са последните думи на един от най-големите конспиратори в българската история.


Театър “Одеон” е разрушен от бомбардировките през Втората световна война. Намирал се е на ул. “Цар Симеон” между бул. “Княгиня Мария Луиза” и улица “Сердика”. – Бел. авт.