Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

21. Експлозията при Кулели Бургас

Експлозията при Кулели Бургас е огледален образ на взрива на гара Буново (виж № 5). И в двата случая терористи поставят бомба във влак, за да привлекат вниманието на международната общественост към безправното положение на своите сънародници. И в двата случая загиват невинни хора. Дори броят на жертвите е почти еднакъв. Разликата е, че бомбата със закъснител, избухнала в Буново, е поставена от турци в български влак, а адската машина, взривена при Кулели Бургас, е подготвена от македонските българи, за да избухне в Турция.
До атентата при Кулели Бургас се стига след дълга подготовка и няколко неуспешни опита. Когато Гоце Делчев и Михаил Герджиков научават, че Солунският конгрес на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) е взел решение да се обяви въстание в Македония през лятото на 1903 година, те рязко се противопоставят. Аргументите им са, че населението не е подготвено и въоръжено. Те смятат, че отделните атентати биха били по-ефикасни. Аз бях партизанин на една теория на терор ­ разказва Михаил Герджиков, наричан още Мишел. ­ Отговорих, че лично аз съм готов веднага да замина за Турция и да извърша атентат по турските железници... Той превежда защитната реч, произнесена пред френския съд от анархиста-атентатор Емил Анри и Гоце Делчев я издава със средства на вътрешната организация. Двамата революционери решават да изпробват своята динамитна теория и на дело.
По това време на пазара се появяват първите батерии, наричани в началото “електрически машини”. Тези първобитни източници на ток тежат тогава по седем килограма. Герджиков и Делчев купуват няколко от оръжейния търговец Наум Тюфекчиев и Мишел с една чета ги пренася през Странджа в Турция. през зимата на 1903 г. в село Велика, на пет километра западно от днешния курорт Лозенец, четниците планират първия си железопътен атентат.
На 17 февруари (стар стил) 1903 г. четата стига на избрания участък от линията Цариград­Одрин между селата Синеклий и Черкезкьой. В продължение на две денонощия Герджиков и хората му сравняват минаването на влаковете с разписанието. за обект на атентата избират пътническия влак от Цариград за Одрин, тъй като минава около 1.15 ч. след полунощ; “Ориент експрес” пътува през деня и се отказват да заложат взрив пред него, за да не ги заловят. Цялото това време четниците прекарват гладни. Взривът и батериите са толкова тежки, че носят само малко сухари, но и тях хвърлят на нападналите ги овчарски кучета.
На 19-и срещу 20 февруари малко след полунощ четата пристъпва към действие. Четникът Димитър Халачев си спомня: За съдбоносната нощ разпределихме се на три групи ­ две по направление на Цариград и Одрин, а между тях главната група, която постави взрива под релсите. В нея влизаше Герджиков, Д. Общински, Цено Куртев, Шиваров и аз. Петорката подкопава линията и слага под всяка от двете релси по 25 килограма динамит така, че с минаването си влакът да го взриви. До появата му остават 15 минути, затова атентаторите се изтеглят на 200-300 крачки и залягат. Когато влакът наближава, от вълнение те забравят предпазливостта и се изправят да видят какво ще стане. Чака ги обаче голямо разочарование. Чуват се два пукота като от пушечен изстрел, но взрив няма. Локомотивът спира. Герджиков разказва:
Ние не можахме да се стърпим, аз скокнах, затичах се, другарите подире ми, машинистът видя това, даде пълна пара и избяга с трена. Ние останахме като гръмнати. Аз бях отчаян, щях да се самоубивам, но другарите ми попречиха и затова оставихме всичко ­ и динамит, и фитила, и тръгнахме назад, разбита команда, изнурени, жадни.
Въпреки първия неуспех конгресът на Петрова нива, който решава да се вдигне Преображенското въстание, отново поставя задачата да се извършват бомбени атентати в превозни средства, по железопътни линии и макази (т. е. ж. п. стрелки). Главни организатори са Борис Сарафов и Михаил Герджиков. Сарафов доставя закъснителите, а Герджиков дава за “арсенал” бащината си къща в Пловдив. През юли той заминава за Одринско, за да оглави четата си и оставя Васил Пасков, председател на конгреса на Петрова нива, да отговаря за изпращането на “адските машини” до местоназначението им.
Тъкмо в този импровизиран пловдивски арсенал е подготвен експлозивът за кораба “Вашкапу” (№ 3) и още няколко адски машини за влакове. Като отчитат неуспеха на февруарския атентат, сега заговорниците решават бомбите да избухнат в самите вагони. Големият недостатък на взривните устройства е, че закъснителят може да работи само 12 часа, а влаковете са твърде бавни. (По разписание например от София до Варна се е пътувало 14 часа.) Това налага закъснителите да се свържат с взрива в последния възможен момент, на самото превозно средство. Вероятно затова избухва преждевременно и експлозивът на кораба “Вашкапу”.
Войводата Михаил Даев пренася ж. п. бомбите от Пловдив в София. Едната от тях е изпратена в Македония през Сърбия, но влакът закъснява и тя избухва на границата между Сърбия и Османската империя. На 26 юли 1903 г. хвръква във въздуха и самата оръжейна работилница. С втората адска машина обаче атентаторите “имат късмет”. Готвачът на международния влак, пътуващ от Западна Европа за Цариград през България, зарежда с продукти в София. Революционерите успяват да качат с провизиите и сандъка с адската машина. Часовникът е нагласен така, че тя да експлодира малко след българо-турската граница, на железопътния мост над Марица.
Този път атентаторите допускат само една грешка: градят плановете си на железопътното разписание. Взривът избухва навреме, но не на място ­ вместо на моста, бомбата гръмва на малката турска гара Кулели Бургас. Вагон-ресторантът хвръква във въздуха. Убити са 6 души и са ранени 18, от тях 11 туркини и трима турци. Въпреки че влакът е международен, не е пострадал нито един европеец.
Наивните очаквания на революционерите, че така ще предизвикат намесата на Европа, не се сбъдват. Макар да не успяват да установят и да заловят извършителите, турските власти стигат до извода, че експлозивът е заложен в София. Затова вземат най-строги мерки за сигурност по влаковете, които идват от България. За около седмица е спряно движението на “Ориент експрес”, а международният влак пътува само денем. По линията от Цариград до Мустафа паша (днес Свиленград) дежури денонощна охрана от турски войски. Вагоните, които идват от запад, остават в Мустафа паша, а след щателен обиск пътниците и товарите се прехвърлят на друга композиция.
Естествено, всичко това кара пътниците за Близкия изток да отбягват маршрута през София. Румъния, която е встрани от този път и винаги се е стремяла да привлече трафика за Цариград на своя територия и през черноморското си пристанище Констанца, най-после постига за кратко целта си. Европейското обществено мнение осъжда македонските революционери. Английският вестник “Таймс” пише:
Особената жестокост на този атентат е, че той с една крайна безсърдечност прави невинни лица да служат за жертви на една грижливо приготвена демонстрация... Чудно е наистина как въстаниците, които имаха куража да излязат на бойното поле срещу турската армия, не могат да разберат как тоя род насилия ги дискредитират в очите на безпристрастните хора... Впечатлението от действията в Солун (имат се пред вид Солунските атентати четири месеца преди това ­ б. а.) трябваше да ги научи, че те не можеха да нанесат удар по-силен и по-фатален на своето стремление да добият симпатиите и впоследствие намесата на Европа в тяхна полза...
Организаторите на атентата оцеляват и за разлика от повечето други бомбаджии умират от естествена смърт. Само Даев загива в междуособиците във ВМОРО. Пасков става виден деец на Демократическата партия и умира през 1934 г. в София. Герджиков доживява деветосептемврийския преврат и преди смъртта си през 1947 г. вижда как комунистите смазват създаденото от него анархистко движение в България.
От политическа гледна точка взривът на гара Кулели Бургас остава без резултат и след него македонските българи изоставят влаковите нападения чак до Балканската война. По броя на жертвите си обаче това е вторият железопътен атентат в българската история и третият в транспорта изобщо. Затова той е поставен след атентатите на “Вашкапу” и Буново, но преди отвличането на самолети.