Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

20. Българският чадър

„Българският чадър” е станал нарицателно, без никой да го е виждал. Така журналистът Владимир Костов е нарекъл своята автобиография, която написва през 1985 г. като политически емигрант във Франция. В България тя беше забранена и когато най-сетне излезе през 1990 г., се превърна в бестселър. Книгата започва с покушението, извършено срещу него в Париж на 26 август 1978 г. Всъщност обаче Костов не е видял оръжието, с което е ранен. 12 дни след този атентат в Лондон загадъчна болест покосява друг политемигрант и враг на комунистическия режим – писателя Георги Марков. В агонията си той споменава, че го е ранил човек с чадър. На 11 септември 1978 г. Марков умира в болницата в „Сейнт Джеймс” в Лондон от отравяне на кръвта. Така се ражда митът за загадъчния „български чадър”.
Трупът на Марков е аутопсиран, но причината за смъртта не е открита. Всичко е толкова мистериозно, че Скотланд ярд нарежда да се направи втора аутопсия. Едва тогава в дясното му бедро намират сачма с диаметър 1,7 милиметра и четири микроскопични отвора, изработена от сплав от платина и иридий. Как се озовала в крака му? Липсата на нагар по нея показва, че по всяка вероятност е изстреляна от въздушно оръжие .
Владимир Костов се познава с Георги Марков, но живее в Париж и научава за раняването му няколко часа, преди писателят да умре. Щом чува за сачмата, той отива на рентген. В гърба му намират абсолютно същата. Едва тогава Костов си обяснява загадъчното произшествие, което се случва с него на 26 август 1978 г. Събота след обяд е. Костов и жена му се качват на метрото от станция „Нантер префектюр”, последвани от подозрителен непознат. Когато слизат на станция „Шарл де Гол – Етоал” и се качват на ескалатора към авеню „Шан-з-Елизе”, Костов усеща рязка болка в гърба. Непознатият се оказва зад него.
Костов се бои от атентат и веднага отива в клиниката в Нантер. На гърба му има мъничка точка. Дежурният лекар решава, че го е ухапала оса. Но скоро Костов вдига висока температура, гърбът му се подува. Той остава в къщи, без да потърси медицинска помощ. Самият той ми обясни, че по това време бил подозрителен към всички и нямал вяра даже на френските лекари. След два дни температурата спада, а после отокът изчезва.
След смъртта на Марков Скотланд ярд се заинтересува от случая Костов. На 26 септември 1978 г. го оперират в една парижка хирургическа клиника и изрязяната тъкан със сачмата вътре е предадена на английската полиция. След тримесечни изследвания се стига до извода, че сачмите вероятно са съдържали отрова от рицин – бавно действаща, но много силна. Костов е оцелял по чудо, а може би след неуспеха на атентата срещу него оръжието или отровата са били усъвършенствани.
Подозренията веднага падат върху българската Държавна сигурност. Най-вероятно причината за двете покушения е политическа. Недостоверно изглежда двама емигранти да бъдат нападнати по едно и също време по случайно съвпадение. Самото оръжие е технологически много сложно и може да се произведе само от мощна организация. Пък и защо някой ще си прави труда да извърши убийствата по толкова незабележим начин, че да изглеждат като инфекции?
С какво двамата емигранти са толкова страшни за комунистическия режим? И Марков, и Костов знаят негови опасни тайни; и двамата са обърнали своя талант против него. В България властта ги обявява за предатели и ги осъжда задочно. Съдбите им са сходни. Марков, роден през 1929 г., е химик по образование. Като студент лежи в затвора за дребно хулиганство. Доста по-късно, на 34 години, прави своя литературен дебют. Първата му книга е събитие и веднага го превръща в знаменитост. Държавният и партиен шеф Тодор Живков, който обича да общува с хора на изкуството, особено с писатели, често го кани на лов. За разлика от обикновените българи Марков свободно пътува зад граница, което е израз на голямо политическо доверие. Разочарован от комунизма, през 1969 г. писателят заминава на екскурзия в чужбина и остава там. Установява се в Лондон и започва да пише онова, което цензурата в България не позволява да се изрече. Неговите “Задочни репортажи за България”, в които разказва и за контактите си с Тодор Живков, се излъчват по Би Би Си и радио “Свободна Европа”. На няколко пъти го посещават емисари с подкани да се разкае и да се завърне. Срещу това му обещават облаги и амнистия в България (постъпката му по тогавашния Наказателен кодекс е престъпление).
Костов е роден през 1932 г. Като журналист през 1966 г. е вербуван за агент на ДС, а от 1967 г. става щатен офицер от разузнаването на прикритие в пресата. Често пътува в чужбина , а през 1974 г. е изпратен като кореспондент на Българското радио и телевизия във Франция. През 1977 г. решава да остане там. Скъсването му с режима е шумно. Той започва работа в “Свободна Европа” - радиостанция, създадена от американския Конгрес за антикомунистическа пропаганда. В България го осъждат задочно на смърт като дезертьор.
Владимир Костов изгражда стройна теория за двата атентата. И двамата с Марков отначало са ухажвани да се върнат, а после са заплашвани от ДС. През пролетта на 1978 г. на Костов съобщават, че въпросът за тях е разискван при Тодор Живков. Марков е предупреден, че ще го убият. На 15 август 1978 г. Живков отива на посещение при съветския ръководител Леонид Брежнев. Там според Костов на най-високо равнище се взима решение за ликвидирането на опасните политемигранти. Според него не случайно покушението срещу Марков е на 7 септември – това е рожденият ден на Тодор Живков. Убийството на опасния враг е подаръкът на Държавна сигурност за вожда.
Бедата на тази версия е, че е подкрепена само от косвени доказателства и умозаключения. Костов е единственият останал жив свидетел. Срещнах погледа на човека, изпратен да ме убие – започва той своята автобиография. Но всъщност го раняват в гърба. Той само подозира кой е нападателят. Следите на непознатия са изгубени. Естествено, българските власти отричат участието си. Изпълнението на една смъртна присъда на чужда територия е дипломатически скандал. Затова свидетелствата на Костов са поставени под съмнение.
След възстановяването на демокрацията и политическия плурализъм в България след 1990 г. случаят “Марков” отново е повдигнат. Скотланд ярд възобновява разследването и българското следствие оказва този път пълно съдействие на англичаните. На няколко пъти се обявява, че убиецът е пред разкриване или поне, че има заподозрян. Споменават се дори имена, но след щателна проверка всички “разкрития” се оказват празни сензации.
През 1991 г. версията за “българския чадър” неочаквано получава потвърждение не от къде да е, а от КГБ. Бившият резидент на съветското разузнаване в Лондон Олег Гордиевски, останал на Запад през 1985 г., издава в Лондон книгата “КГБ – поглед отвътре”. Според него чадърът е изработен от съветските тайни служби. Скоро след това същото потвърждава Олег Калугин, генерал от страшната съветска държавна сигурност, зет на бившия съветски държавен глава Николай Подгорни.
Калугин е поканен в България лично от тогавашния български президент Желю Желев, който иска истината да излезе на бял свят и да изтрие позорното петно от международния престиж на България. През февруари 1992 г. Калугин пристига в София и дава показания пред български следователи. Те остават следствена тайна, но преди отпътуването на генерала е организирана пресконференция. Според Калугин самият той е участвал в техническата подготовка на атентата, а Държавна сигурност е правила три опита да убие писателя. Първият път в Германия в чашата му била сипана отрова. След това воланът на автомобила му бил намазан с отрова. Най-накрая била изобретена отровната сачма, която преди покушението е изпробвана в България върху осъдени на смърт затворници. Но била изстреляна не от чадър, а от автоматична писалка.
Според Калугин българският министър на вътрешните работи Димитър Стоянов помолил КГБ да им помогне. Специалното оръжие било изработено в Съветския съюз. Лично Юрий Андропов, шеф на КГБ и по-късно генерален секретар на съветската компартия, възложил работата на своя заместник Крючков. Отровата била получена в спецлаборатория № 12 на Института за специални и нови технологии при КГБ. Ген. Сергей Голубов и Юрий Суров занесли отровата и оръжието в София иинструктирали ДС как да ги ползва. От българска страна за операцията отговарял ген. Владимир Тодоров. Убиецът бил агент на ДС от неизвестна националност, когото Калугин не познавал. За съдействието, което оказал, Калугин бил награден от българското МВР с ловна пушка “Браунинг” с благодарствен надпис от Димитър Стоянов.
Калугин става световна сензация. Появяват се чертежи на “смъртоносния чадър”. Обаче генералите от ДС, които той споменава, отричат думите му, Тодор Живков го нарича пияница. Съветският генерал няма никакви доказателства. Показанията му влизат в противоречие с твърденията на Гордиевски, който описва оръжието като чадър-спринцовка с игла на края. Самият Калугин си противоречи – отначало говори за чадър, после за писалка; първо заявява, че намазали кожата на Марков с отрова, после – волана на колата му; най-напред даже казва, че Димитър Стоянов писал писмо за съдействие до Крючков. Всичко това поставя под сериозно съмнение думите на двамата генерали. Калугин посочва и други имена на съветски участници в заговора, които да бъдат разпитани, но техните показания не разкриват нищо.
Оказва се, че 10-томното досие на Георги Марков с псевдоним Скитник, което ДС води под грифа “ИР” (изменник на родината), е унищожено в началото на 1990 г. Заповедта за това е дадена от тогавашния началник на разузнаването ген. Владимир Тодоров (заради прочистването на архива на ДС той по-късно е осъден и лежи в затвора). Изчезването на досието дава храна и на едно друго подозрение, което неведнъж е било изказвано – че самият Георги Марков е бил агент на ДС, дезертирал с бягството си и затова осъден на смърт.
В своите мемоари под заглавие “Ти си следващият” поетът Любомир Левчев твърди, че Георги Марков е бил сътрудник на политическата полиция на комунистическата диктатура – Шесто управление на Държавна сигурност още от неговото създаване. Той се позовава на Костадин Кюлюмов, полковник от Държавна сигурност, издал благодарение на поста си няколко книги, посветени на разузнаването, и величан от тогавашния режим като писател. По-късно същото му казва и самият Георги Марков, с когото са приятели допреди бягството му.
И двамата свидетели на Левчев са мъртви и няма как да потвърдят или отхвърлят думите му. Възможно е Левчев да си “връща” на своя някогашен по-талантлив приятел, станал по-късно негов идеологически враг. Но има и други обстоятелства, навяващи подобни мисли. Разликата между случая Марков и случая Костов е съществена. Като дезертирал агент на Държавна сигурност Костов е осъден на смърт и нападението над него – поне за комунистическия режим и за непосредствения изпълнител – може да се нарече изпълнение на присъда. Но нападението над Марков си е чисто убийство – освен ако и той не е бил заклеймен като предател, т. е. бивш агент.
Документите и хората, които биха могли да бъдат разпитани за двата атентата, изчезват с подозрителна последователност. На 9 януари 1992 г., само два дни след като получава призовка за възобновеното дело за смъртта на Георги Марков, се самоубива ген. Стоян Савов, някогашен заместник-министър на вътрешните работи.
Липсата на свидетели не означава, че атентат не е имало. Изпълнението на присъди над “враговете на народа” е стара комунистическа терористична практика (виж № 28). Доказано е също, че Държавна сигурност е извършвала наказателни акции срещу български политемигранти на територията на чужди държави. Едно такова “активно мероприятие” е отвличането на българския емигрант Борис Арсов от Дания през 1974 г. Арсов издава там малко антикомунистическо списание. Агенти на ДС го залавят и тайно го връщат в България, където е осъден в политически процес и по-късно е намерен обесен в килията си.
В разследването, което още продължава, изплува името на агента Пикадили. Това е псевдонимът на италианеца Франческо Гулино, датски гражданин, отворил антикварен магазин в Копенхаген. В началото на 70-те години Гулино е заловен в България да пренася наркотици. Тогава е вербуван за агент на ДС и получава значителни суми от тайните служби до 1989 г. През 1978 г. той идва няколко пъти в България, а малко преди убийството на Георги Марков е бил за 40 дни в Лондон. През 1993 г. Гулино е разпитван в Дания от български и английски следователи за убийството на Георги Марков, но по липса на доказателства го пускат. След разпита Гулино продава магазина си и изчезва.
Все пак остава едно сериозно веществено доказателство – сачмата. Макар ролята й като отровна капсула само да се предполага, няма съмнение, че и при двамата политемигранти е използвано сходно оръжие. Конкретни улики за участието на българската Държавна сигурност няма, но тя си остава главният заподозрян. А подозренията, дори когато са без доказателства, са в състояние да окажат голямо влияние върху съдбата на хората и дори на държавите. Покушенията над Марков и Костов предизвикват международен скандал. Името на България по света започва да се свързва с тероризма.
Смъртта на Георги Марков прилича на атентата срещу папата (виж № 10) по това, че създава за дълги години лошо име на България и българите в света. Поради различното обществено положение на жертвите покушението срещу папата е поставено по-напред, макар че там не се стига до фатален край.
Повече от 20 години убийството на Георги Марков си остава една от големите загадки в българската история. По редица политически и дипломатически причини атентатите би трябвало да са подготвени в дълбока тайна, а и не биха могли да се извършат без санкцията на Тодор Живков. От съображения за сигурност заповедите сигурно са били издавани на четири очи. Такива съвещания и даже писма, каквито описва Калугин, противоречат на конспиративния характер на ДС и КГБ. Най-логично изглежда за подготовката да са знаели само трима: Живков, висшият ръководител от МВР, който е организирал операцията, и самият изпълнител. Живков и бившият министър Димитър Стоянов са вече мъртви. Прекият изпълнител е в безопасност (ако изобщо е жив).
Ако това е дело на ДС, едва ли някога ще узнаем подробности. През 1998 г. братът на Георги Марков – Никола, който живее в Канада, заявява, че е загубил надежда да се открие убиецът. Според Владимир Костов има само една възможност. Той е убеден, че в Държавна сигурност е съществувала специална служба за изпълнение на присъдите над изменниците. Това е Четвърти контраразузнавателен отдел на Първо управление. Ако бившите служители на ДС получат амнистия за неразкритите си деяния, както беше направено в Германия за сътрудниците на източногерманската тайна полиция ЩАЗИ, може би някой ще проговори.
Съществува ли изобщо българският чадър? Оцелелият Владимир Костов не го е видял. Бил е топъл летен ден и предполагаемият атентатор е бил с леко яке и сак през рамо. В книгата си Костов казва: Струва ми се, че “българският чадър” е само журналистически образ, който сам Георги Марков неволно създава в часовете на своята агония.