Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

18. Аферата Михайляну

Убийството на този отдавна забравен румънски журналист днес е известно само на специалистите по балканска история. Заради него обаче в началото на ХХ век едва не избухва война между Румъния и България. Последиците са големи и затова го поставям в първата половина на класацията.
По онова време терорът вече е обичаен метод на македонските дейци не само на територията на Турция, но и в България, и в съседните страни. Новият председател на Върховния македоно-одрински комитет Борис Сарафов създава в софийския квартал Ючбунар цяла казарма, в която държи стотина въоръжени четници. За да всяват респект из столицата на България, той ги кара да се разхождат из града, въоръжени до зъби. Тази сила, създадена да участва в бъдещото освобождение на Македония, междувременно се занимава с тероризиране на непокорни македонски емигранти в София и с насилствено събиране на средства. За главна цел Сарафов си поставя подготовката на скорошно въстание в Македония. За него е необходимо оръжие, а за оръжието – пари. Касата на комитета е почти празна. За да я напълни, Сарафов започва да налага контрибуции на по-състоятелните български граждани.
В сградата на комитета са обзаведени стаи за инквизиции, където бият със сопи и измъчват упоритите. Мнозина от тях не смеят да се оплачат в полицията, за да не изгубят живота си. Силният човек в правителството, министърът на вътрешните работи д-р Васил Радославов, си затваря очите пред произвола на македонските хайти. Окуражени от своята безнаказаност, „върховистите” започват да издават и изпълняват „смъртни присъди” не само в България, но и в чужбина. На 1 февруари 1900 г. в Букурещ е убит Кирил Фитовски (35 г.) пратеник на Върховния комитет, обвинен в злоупотреба и предателство. В спомените си Сарафов разказва: Фитовски дойде да ни предлага да ни купи пушки от Румъния. Протогеров ми го представи. Аз му се заканих в случай, че ни излъже. Той отиде при турския посланик, та издаде всичко за пари. Изяде и наши пари.
Фитовски е убит с брадва на излизане от една кръчма. Книжата, намерени в квартирата му, доказват, че той е давал сведения на турското правителство. Свидетелят, Кямил ефенди, списвал по-рано турски вестник в София, потвърждава, че Фитовски е бил турски шпионин и е получавал месечно възнаграждение от 12 лири. Това насочва веднага румънската полиция към македонската емиграция. След разпит на свидетелите следователите арестуват студента Трифонов, председател на българското дружество в Букурещ. То е създадено от Борис Сарафов с идеята всички българи, живеещи в Румъния, да се обединят в него, за да бъдат готови за предстоящото въстание в Македония.
Бит по време на следствието, Трифонов се признава за отговорен като подбудител и посочва като извършители македонските българи Бойчо Илиев, родом от Ресен, и Христо Карамбулов. Карамбулов и Илиев се хвалят и с други убийства, дори твърдят, че са екзекуторите на Стефан Стамболов. Двамата са задържани. Илиев веднага признава, че е съсякъл Фитовски по поръчение на Сарафов, защото бил турски шпионин, и издава съучастниците си: Карамбулов, Никола Митов и Митю Стойчев от Кукуш. На свой ред Карамбулов също прави признания.
Румънската преса се нахвърля върху комитета с най-остри изрази. Букурещкият вестник „Пенинсула Балканика” публикува, че хората на Сарафов са събрали насила 30 000 лева от румънската колония в София за „освободителното дело”. Вестникът нарича Бойчо Илиев и Борис Сарафов лъжци, безнадеждни нехранимайковци, криминали, паразити. Издателят на вестника Стефан Михайляну, по произход куцовлах, е бивш директор на Румънската гимназия в Солун и добър познавач на македонския въпрос. По-късно той става професор в букурещкия музей „Свети Сава”. Михайляну обвинява във вестника си фотографа Тодор Факиров, че събира съмнителни лица. Факиров е изгонен от Букурещ, където е работил 14 години. След този случай ръководството на Върховния македонски комитет в София решава да убие румънския журналист.
Кой издава „присъдата” на Михайляну? Макар по-късно за това да са държани отговорни само ръководителите на „върховистите”, Сарафов твърди, че решението е взето със съгласието на задграничните представители на вътрешната македонска организация в България Гоце Делчев и Гьорче Петров. Имаме всички основания да му вярваме. По това време „върховистите” и ВМОРО работят в пълен синхрон, а самият Делчев няма нищо против отвличанията за пари и атентатите (виж № 7).
Според Борис Сарафов стремежът ни беше да не се издава съществуването на Вътрешната организация (ВМОРО – бел. авт.) ... Михайляну... изказваше в печата съществуването на организацията. Редакторът на будапещенския вестник „Пещер Лойд” обаче отива още по-далеч – той отпечатва правилника на ВМОРО и разкрива каналите за внасяне на оръжие в Македония. Очевидно конспирацията сред македонските революционери тогава не е била на оная висота, на която по-късно я издигат Тодор Александров и Ванче Михайлов. Планираните акции все още били публична тайна, която атентаторите разказвали по кръчмите, за да докажат своето юначество пред другарите по чашка.
Двамата журналисти получават смъртни присъди. За екзекуцията на Михайляну в Букурещ са пратени няколко македонски революционери. На 22 срещу 23 юли 1900 г. Стоян Димитров от Скопие застрелва журналиста. Убиецът е заловен и признава, че експулсираният Факиров е участвал в заговора за убийството. Арестувани са още няколко души, все македонски българи, пристигнали наскоро в Румъния: Никола Богданов, Спиро Алексов, Марко Бошнаков и Петев.
Докато македонските революционери се стрелят помежду си или се секат с брадви, румънците се задоволяват да говорят за тях с неодобрение; когато обаче насред Букурещ започват да убиват видни журналисти, се развихря истинска антибългарска истерия. Михайляну е превърнат в национален герой, атентатът срещу него предизвиква дипломатическа криза. На погребението му отива министърът на просветата. Румънският парламент гласува пенсия от 400 франка на вдовицата му.
На 4 август 1900 г. в Букурещ се свиква антибългарски митинг, в който участват 20 000 души. Скъсано е едно българско знаме под възгласите „Долу убийците българи!” и „Да живее Румъния и румънската армия!”. Започват репресии против българите, живеещи в Румъния. Един македонец, Спиро Попов, умира в ареста в Крайова при съмнителни обстоятелства. Предполага се, че смъртта му е резултат на полицейски побой.
Според следствието македонските революционери, пратени от Сарафов, кроели заговор за убийството на самия румънски крал Карол Първи. На сцената отново са повикани арестуваните за убийството на Фитовски Трифонов и Карамбулов. Трифонов показва едно писмо на Сарафов, че скоро ще се извърши „голямото дело”, „главната цел”. Под това според Трифонов се разбирало убийството на румънския крал. За него имало даже изрично писмено нареждане на Сарафов, обаче Никола Митов го изгорил. Атентатът бил планиран за 18 декември 1899 г. - Никола Богданов и Марко Бошнаков трябвало да хвърлят срещу краля бомба. Те потвърждават това пред следствието. Карамбулов отива още по-далеч и разказва, че се планирало и убийството на сръбския крал Александър Обренович.
Отношенията между Румъния и България и без това са вече обтегнати по причини, много по-дълбоки от смъртта на един журналист. Двете държави се борят за хегемония на Балканите. Обградена на изток и запад от две велики сили – Русия и Австро-Унгария, Румъния е безсилна да осъществи своите претенции към Бесарабия и Трансилвания, затова насочва погледа си на юг от Дунава, към четириъгълника Русе-Шумен–Варна–Силистра. По същото време в Северна Добруджа, дадена на Румъния от Берлинския конгрес, се появяват хайдушки чети от местни българи. Според румънските власти в заловени хайдути са намерени някакви географски карти, в които Северна Добруджа била включена в границите на България. Напрежението нараства през февруари 1900 г., когато румънците завземат спорния дунавски остров Ешек-Адасъ при Свищов. Българското правителство, ръководено от Тодор Иванчов, отказва всякакви споразумения между двете страни до разрешаването на спора.
С убийството на Михайляну „върховистите” дават на Румъния така необходимата й в този момент международна подкрепа. Румънското правителство настоява България да вземе мерки срещу македонското движение, но премиерът Иванчов си прави оглушки. На 4 август 1900 г. е изпратена заповед до румънските войници в отпуск да се върнат в срок от 24 часа. Свикани са „на обучение” запасните от 1893 г. На 10 август 1900 г. един сръбски вестник съобщава, че България също е обявила частична мобилизация. Тодор Иванчов обяснява, че това е отговор на тайната румънска мобилизация. Българските войски са съсредоточени в Шумен и Плевен.
Причината двете правителства да придават толкова голяма значение на атентата са неуспехите им във вътрешната политика. И кабинетът на консерватора Кантакузин в Букурещ, и либералите на Иванчов и Радославов в София са изправени пред силна опозиция и искат да регистрират поне един международен успех за престиж.
Атентатът дава повод на Турция да поиска разтурянето на Върховния македонски комитет. Под предлог да спре минаването на чети в Македония султанът заповядва да се съсредоточат войски по границата с България. Австро-Унгария активно подкрепя Румъния. Русия също настоява българското правителство да даде удовлетворение на северната си съседка. Руският дипломатически агент в София Юрий Бахметиев извиква Сарафов и му казва:
- Отидохте много далече... Какви са тези изтръгвания на пари със сила? Студенческа фантазия е цялата ви работа. В Европа лошо впечатление прави туй. А и в Русия...
Бахметиев иска от него да си подаде оставката като председател на “върховистите”. Когато Сарафов отказва, дипломатът го заплашва:
- Щом е така, и вашата организация тук, и оная там ще отидат на пух и прах.
Сарафов не се вслушва в предупреждението. Нещо повече, комитетът решава, че от ескалирането на конфликта ще има полза за делото. Сарафов и заместникът му Тома Давидов отиват при военния министър с молба да разреши да се формират чети от македонски доброволци в случай на война с Румъния. Министърът разрешава и в началото на септември Христо Саракинов, член на ръководството на “върховистите”, заминава за Шумен да създава четите.
През октомври 1900 г. убийците на Фитовски и Михайляну са изправени пред съда. Бойчо Илиев и Стоян Димитров признават престъпленията си, но пред съда Димитров отрича да е пратен от Сарафов. Той твърди, че убил Михайляну по своя воля, мразел го, задето пише против българите. За заговора срещу крал Карол І не се събират достатъчно доказателства. Богданов и Бошнаков се отказват от самопризнанията си пред следствието, като обясняват, че те са били изтръгнати с изтезания. На очна ставка с Трифонов Митов отрича да е имало такава заповед от Сарафов.
На 9 ноември 1900 г. е произнесена присъдата. Двамата убийци Димитров и Бойчо Илиев са осъдени на доживотен затвор, Спиро Алексов, Митов и Митю Стойчев – на по 20 години, Богданов на 10, Карамбулов на 7, Петев на 5, Трифонов на 2. Румъния очаква България да вземе мерки срещу Сарафов и другарите му. Тя не подновява търговската конвенция със страната ни и от 1 януари 1901 г. въвежда визов режим. България отвръща със същото.
Русия и Австро-Унгария се заемат да посредничат за изглаждането на конфликта, взел опасни размери. Под техния натиск през ноември 1900 г. България е принудена да отстъпи и да разтури македонските чети. „Върховистите” не се подчиняват. На 15 ноември комитетът препоръчва на четите да се преименуват в стрелкови дружества, но Великите сили не се оставят да бъдат заблудени.
Заради аферата Михайляну и заради селските бунтове срещу десятъка министърът на вътрешните работи Васил Радославов е сменен от верния на княз Фердинанд генерал Рачо Петров. Скоро правителството е принудено да подаде оставка и Рачо Петров е натоварен от княза да състави служебен кабинет и да проведе избори.
Новият министър-председател забранява формирането на стрелкови дружества, без уставът им да е утвърден от МВР. Чувствайки се силни като държава в държавата, хората на Сарафов стигат дотам да заплашат самия премиер с убийство. Княз Фердинанд решава да обуздае Върховния комитет и да го постави под контрола на държавата, като го превземе отвътре. За тази цел е избран генерал Цончев.
Двамата със Сарафов са се разбрали на редовния конгрес на комитета на 18 март 1901 г. Цончев да го смени на председателския пост. В последния момент, седмица преди конгреса, подтикван от Симеон Радев и от други свои приятели, Сарафов се отмята от уговорката. Въпреки това генералът подава оставка от армията и се кандидатира, окуражен от двореца. Между двамата пламва открита война. Цончев обвинява Борис Сарафов в парични злоупотреби. На свой ред председателят започва кампания срещу генерала. Като вижда, че Сарафов надделява, новият премиер Петко Каравелов, спечелил със своята демократическа партия изборите, решава да помогне на Цончев. Тъй като много от делегатите са учители, офицери и чиновници, правителството забранява на държавните служители да се дава отпуск за участие в конгреса на 18 март. На офицерите участието направо е забранено.
Сарафов отлага конгреса за 4 април, когато е великденската ваканция и учителите няма защо да искат отпуск. Тогава правителството се възползва от аферата Михайляну. На 23 срещу 24 март 1901 г. в София са арестувани Борис Сарафов, Тома Георгиев, Владимир Ковачев и Георги Петров, когото заради близостта в имената объркват с Гьорче Петров. Те са обвинени в участие в убийството на румънския журналист. Така се постигет две цели – дава се удовлетворение на Румъния и се помага на ген. Цончев да овладее Върховния комитет. През май 1901 г. съдът оправдава и четиримата, но те са задържани в затвора до края на юли, когато генерал Цончев най-накрая е избран за председател на „върховистите” (през април постът е зает за три месеца от Стоян Михайловски). Освободени са на 1 август 1901 г. Естествено, всички тези усложнения принуждават Сарафов и другарите му напълно да изоставят плановете за убийството на унгарския журналист.
Независимо от това, че вдъхновителите на покушението не са наказани, аферата Михайляну се отразява тежко върху македонското освободително движение и върху съдбата на самия Борис Сарафов. С авантюристичните си действия той губи доворието както на българските власти, така и на вътрешната организация, която се опасява от неговата припряност час по-скоро да се обяви въстание в Македония. След отстраняването му между ВМОРО и „върховистите” започват търкания и конфликти. Само след няколко месеца между чети на двете организации стават вече престрелки (виж № 7), които скоро се израждат в братоубийства. Вместо срещу поробителите терорът започва да се насочва срещу другоячемислещите революционери. Това в крайна сметка става причина и за гибелта на самия Сарафов (виж № 25).
За разлика от повечето атентатори убийците на Фитовски и Михайляну получават сурово възмездие. На няколко пъти българската страна прави неуспешни постъпки за помилването на осъдените. Бойчо Илиев и Никола Митов умират в затвора. Стоян Димитров, Митю Стойчев и Спиро Алексов излежават 18 години и са освободени едва през май 1918 г., след разгрома на Румъния в Първата световна война, като са разменени с трима румънци, политически затворници в България. Марко Бошнаков участва в Солунските атентати (виж № 2) и умира като заточеник в Африка.
По своя характер този атентат може да се сравни с „българския чадър”. И в двата случая заради покушения срещу журналисти на чужда територия България става прицел на международни нападки. Аферата Михайляну е поставена по-напред заради по-големите последствия, макар че заради дистанцията във времето популярността на „чадъра” е по-голяма.


Куцовлах (арумънин, цинцарин) – македонски влах. – Бел. авт.