Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

17. Убийството на Андрей Луканов

Това е последният голям атентат в нашата история. Андрей Луканов е 40-ият български министър-председател и седмият, който е убит. Наистина по времето, когато е застрелян, той вече е минал зенита на политическата си кариера, но въпреки това смъртта му разтърсва България. След разправата на комунистите с опозицията през 1947-1948 г. Андрей Луканов е първият убит български депутат.
На 2 октомври 1996 г. Луканов изневерява на навиците си. Обикновено сутрин той звъни от къщи в газовата компания “Топенерджи”, за да дойде телохранител да го вземе с кола. За началник на охраната там Луканов е назначил своя стар познат Николай Николаев и макар политикът вече да не е в управителния съвет на “Топенерджи”, фирмата на Николаев продължава да го пази.
Този фатален ден обаче Луканов излиза пред дома си на ул. ”Латинка” 15 сам. Негов съсед и бивш подчинен е поел ангажимента да го откара в парламента. Затова охрана няма. Докато шофьорът изкарва колата от гаража, Луканов се връща към къщата и звъни по домофона. Докато му отворят, депутатът вече лежи в локва кръв, застрелян с четири куршума.
Няма нито един свидетел – макар че убийството става в 9.20 ч. сутринта, и то на самата улица. Само една възрастна жена, живееща в отсрещния блок, съобщава за някакъв дрипав мъж, който ровел в кофите за боклук малко преди изстрелите. Свидетелката първа видяла трупа на Луканов през прозореца, но скитникът бил изчезнал.
Оказва се, че същият човек е бил забелязан от няколко души да се върти в квартала в дните преди убийството. В контраст с дрипавото му облекло били новите скъпи маратонки. Подозрението, че той е убиецът, се потвърждава след няколко часа. Друга жена намира в съседен вход захвърлени стари дрехи – яке и джинси с огромни размери. Трети свидетел потвърждава, че е видял скитника, облечен с тях, да влиза във входа след убийството. По всичко изглежда, че отдолу е носел други.
Полицията незабавно разпространява портрет на предполагаемия убиец, изготвен по свидетелските показания. Под контрол е поставено летището. От мистериозния скитник обаче няма и следа.
Балистичната експертиза показва, че Андрей Луканов е застрелян от упор с деветмилиметров пистолет „Макаров”. Предполага се, че е отгатнал намеренията на убиеца и е побягнал към дома си. Вероятно е звънял по домофона, за да му отворят, и да потърси закрила в къщата, когато го настигат куршумите. Месец след смъртта му оръжието е намерено случайно. Един пенсионер от входа, където „скитникът” захвърля дрехите си, вижда пистолета зад стълбищния радиатор. Тъй като веднага след убийството полицията е претърсила мястото, това изглежда като неин голям пропуск. Полицейската версия е, че пистолетът е подхвърлен по-късно. Но с каква цел? Ако убиецът се е измъкнал, няма защо да се връща, за да скрива оръжието. Друг интересен факт е, че със същия пистолет е извършено още едно убийство, приписвано на руската мафия в България. За известно време са арестувани няколко руснаци и украинци, но накрая са освободени поради липса на доказателства.По всичко личи, че става дума за поръчка, изпълнена образцово от професионалисти, които избират перфектно момента и начина на убийството и успяват да заличат всички следи към себе си и към подбудителите. Използването на оръжие, с което е извършено вече едно престъпление, като че ли има за цел да насочи следите в определена посока – към Русия. Тази диря обаче води в задънена улица.
Въпросът, който изглежда най-важен, е кой е поръчал убийството – политически или икономически съперници? Както винаги, когато няма свидетели и улики, фактите се заместват от догадки, основани на предположения и умозаключения. Между тях има фантастични версии – например, че Луканов е бил убит другаде и трупът му е подхвърлен на “Латинка”. Има обаче и много логични обяснения. Убитият не е страдал от липса на врагове.
В други подобни случаи заподозрени са политическите противници. С Луканов не е така. Никой не обвинява за убийството му опозиционния Съюз на демократичните сили. Напротив, най-големи съмнения падат върху неговите съратници от Българската социалистическа партия, която в момента е на власт. За тях той е най-опасният съперник и в политиката и в икономиката.
Как става така, че Луканов от ръководител и любимец на своята партия се превръща в заплаха за нейното ръководство? Той има идеалната биография за член на висшата политическа номенклатура. Роден е през 1938 г. в Москва, където родителите му емигрират след Септемврийското въстание. Дядо му Тодор е един от ръководителите на БКП, депутат още от 1913 г., а баща му Карло (кръстен на Карл Маркс) е интербригадист в Испания и отговорен служител на Коминтерна. След 9 септември 1944 г. Карло Луканов се връща в България и се издига до външен министър и заместник-председател на Министерския съвет.
От трите поколения Луканови обаче най-успешна политическа кариера прави Андрей. За разлика от другите издънки на комунистическата аристокрация той се възползва от всички предимства на своята каста, за да се усъвършенства – получава добро образование, научава езици, установява лични контакти с чужди политици. Назначен е за заместник-министър на външната търговия още на 34 годишна възраст, а след четири години, прескачайки няколко степени в йерархията, става направо заместник-председател на Министерския съвет. Малко по-късно влиза в Политбюро на ЦК на БКП. Остава негов кандидат-член десет години – до 10 ноември 1989 г., деня на голямата рокада в ръководството на БКП.
Андрей Луканов (заедно с Петър Младенов и Георги Атанасов) е двигателят на промяната. След като свалят Тодор Живков, управлявал като диктатор 33 години, те започват да демонтират тоталитарната комунистическа система. В къщата на “Латинка” 15 у съседите си Луканов се среща с представители на зараждащата се опозиция. БКП се отказва от монопола си във властта и през 1990 г. са проведени първите свободни избори след Втората световна война. Абсолютно мнозинство в тях печелят пак комунистите, вече преименували се в социалисти. Андрей Луканов става премиер. Той подкрепя зараждащия се частен бизнес – за кратко време в България се създават частни предприятия, застрахователни дружества и даже банки.
В този период Андрей Луканов е една от най-популярните личности в България, но скоро звездата му започва да бледнее. Нападат го както политическите му противници, така и твърдолинейните в собствената му партия. Човек на компромиса, Луканов настоява за широко коалиционно правителство. Когато опозицията не приема да му сътрудничи, той подава оставката на кабинета, макар че парламентарното мнозинство му позволява да управлява. Това се приема като предизвикателство от част от партията му. Бившият диктатор Тодор Живков го обвинява, че е бил ухото на Москва в партийното ръководство и че като ръководител на външната търговия е отговорен за колосалния външен дълг на България.
Опозицията също му приписва много грехове. Главното обвинение е, че Луканов е трансформирал политическата власт на компартията в икономическа. По-далновиден от своите другари, той разбира, че комунизмът загива, и започва с държавни средства да подпомага превръщането на партийните функционери в едри частни бизнесмени. Твърди се, че Луканов е идеологът и задкулисният ръководител на нововъзникналите икономически групировки, натрупали капитали по мистериозен начин за кратко време.
През 1992 г. Луканов за малко отново сплотява партията около себе си, но вече не като водач, а като жертва. След изборите през октомври 1991 г. СДС идва на власт и с мнозинството си сваля депутатския имунитет на бившия премиер. Главният прокурор Иван Татарчев, негов далечен роднина, но политически противник, го арестува за икономически разхищения. Така са наречени помощите, които комунистическият режим дава на сродните партии в Третия свят, за да вземат властта в своите страни. Луканов прекарва осем месеца в ареста. Партийната пропаганда се опитва да го представи за нов Георги Димитров, а следствието срещу него – за втори Лайпцигски процес. След падането на кабинета на СДС през декември 1992 г. Луканов е освободен.
Междувременно партийното ръководство е подмладено с бивши комсомолци и той вече не е в него. През декември 1994 г. БСП печели отново абсолютно мнозинство, но Луканов даже не става министър. През 1995 г. той обявява, че се оттегля от политиката и се отдава на бизнеса. Избран е за ръководител на новосъздаденото руско-българско газово дружество “Топенерджи”.
От този момент партийните му другари започват да споделят съмненията на опозицията. Новият министър-председател и шеф на БСП Жан Виденов обявява война на Луканов. Според него бившият премиер не се отказва от властта, а иска да се увековечи в нея чрез природния газ. България е икономически напълно зависима от руската енергия, тъй като Русия е монополен доставчик на газ благодарение на изградените през тоталитарната епоха тръбопроводи. Който държи кранчето, държи властта в ръцете си.
Виденов иска българският дял в “Топенерджи” да се контролира от българското правителство, Луканов тегли към частните групировки, преди всичко към “Мултигруп”. Нападките на двамата партийни другари стават публични и все по-остри. В тази битка Виденов разчита на политическата си власт, а Луканов – на старите си руски връзки. Предимството изглежда на страната на премиера – след една негова среща с руския министър-председател Виктор Черномирдин Луканов е снет от поста му в “Топенерджи”. Това става през юли 1996 г. Старият политик научава новината от пресата.
Премиерът обаче постепенно губи почва под краката си. В страната се развихря стопанска криза, с която правителството не е в състояние да се справи. За една година инфлацията стига почти хиляда процента. Управляващата партия се разцепва – Луканов настоява за оставка на кабинета, а Виденов смята това за дезертьорство. Луканов успява да наложи своето протеже Георги Пирински за социалистически кандидат в предстоящите президентски избори. Именно в този момент проехтяват изстрелите на ул. ”Латинка”.
Възможно ли е Луканов да е убит от собствените си другари? Изглежда чудовищно, но с оглед на обстоятелствата не е нелогично. В историята на БКП има много случаи, когато “в името на партията” малка конспиративна група, често без да иска разрешение от ръководството, решава да отстрани някой от своите заради предателство или просто за отклоняване от “правилната линия”. Обвиненията срещу Виденов не са подкрепени от доказателства, но е факт, че той и неговите привърженици извличат политически дивиденти от смъртта на Луканов. “Лукановистите” в БСП без своя патрон се оказват слаби. Пирински не успява да го замести. Кандидатурата му за президент, обречена по начало на провал заради катастрофалното управление на Виденов, е касирана от Конституционния съд заради проблеми с гражданството му. В последните седмици преди изборите БСП трябва да търси нов кандидат. Именно с това Виденов обяснява загубата на БСП – опозиционният кандидат Петър Стоянов става президент с небивалото мнозинство от 60 процента от гласовете.
Версията, че Луканов е жертва на вътрешнопартиен заговор, не се основава само на умозаключения. В нейна полза има някои факти. През 1999 г. по искане на нашата прокуратура чешките власти арестуват в Прага българина Ангел Василев и го връщат в София. Той е обвинен, че е поръчал и платил убийството на Луканов. Арестувани са също двамата му племенници и шофьорът му Юрий Ленев. Предполага се, че Ленев насочва следствието към своя бивш шеф.
Макар Василев да е строителен предприемач, той не стои далеч от политиката. Двамата с жена му са съдружници в няколко фирми с Красимир Райдовски, Румен Спасов и жена му Веска Меджидиева. Райдовски е бивш разузнавач от Първо главно управление на Държавна сигурност и началник на кабинета на министър-председателя Жан Виденов през 1995–1996 г. Румен е син на Мирчо Спасов, дългогодишен заместник-министър на вътрешните работи по времето на Тодор Живков и негово доверено лице. (Мирчо Спасов е едно от главните действащи лица в разкриването на заговора на Горуня – виж № 50.) По време на виденовото управление Меджидиева става шеф на частната Българска земеделска и промишлена банка, създадена с взети назаем пари уж да кредитира селскостопанските кооперации. Василев строи с кредити, които неговите влиятелни приятели му уреждат.
Целият този кръг от лица и фирми, свързани с правителството на БСП, всъщност е нова мощна икономическа групировка, която става известна на обществеността като “Орион” по името на една от фирмите в него. За “Орион” опозицията прави интерпелация в парламента. Премиерът Виденов отговаря, че това не е групировка, а “приятелски кръг”. След падането му от власт “приятелският кръг” емигрира. Банката на Меджидиева фалира и от парите не остава и следа. Тя се укрива чак в Южноафриканската република. Искането за екстрадирането й, отправено от българската прокуратура, остава без резултат. В София остава само Красимир Райдовски. Василев изчезва в Чехия, като оставя кредиторите си в София с пръст в устата. Арестът му недвусмислено свързва “Орион”, а оттам и хората около Виденов, с убийството на Луканов.
Ако вървим по логиката на криминалистите “кой има полза от смъртта на Луканов”, трябва да споменем също икономическата групировка “Мултигруп”, която той вкарва като частен акционер в “Топенерджи”. Появиха се твърдения, че малко преди смъртта си Луканов стигнал до скандал с ръководството на групировката. Факт е, че след убийството му “Мултигруп” става главният кандидат за газовото кранче и двете следващи български правителства й обявяват истинска война. Вярно е обаче също, че в момента на смъртта му цялото ръководство на групировката е в чужбина. Прекрасно алиби.
През януари 2000 г. е задържан украинецът Олег Проценко, а през април в Бургас е арестуван и неговият сънародник Александър Русов (33), който е обявен за физическия убиец на Луканов. Двамата са криминално проявени. Обвинени са и в други поръчкови убийства. Те били посочени от руснака Сергей Шведов, който е арестуван в България през 1997 г. и умира в ареста от рак на 22 март 1998 г. Пред смъртта се той назовал двамата си съучастници. Не е ясно обаче от кого е дадена поръчката и дали двамата са имали връзка с Ангел Василев. Официална информация по случая няма. По делото вече няколко пъти бяха арестувани и после освободени заподозрени, така че засега всички версии на следствието остават недоказани. Убийството на Луканов остава неразкрито и до днес въпреки арестите.
Андрей Луканов е третият загинал при атентат български премиер след Стефан Стамболов (виж № 15) и Димитър Петков (виж № 13). Убийството му прилича повече на Стамболовото. И двамата стават жертва на заговор, и двамата – след като вече не са на власт. Атентатът срещу Стамболов е поставен по-напред, защото той има много по-продължително въздействие като държавник. Още е рано да се преценява влиянието на Луканов, тъй като липсва историческа дистанция. Необходимо е да минат години и може би десетилетия, за да се оцени реалната му стойност.