Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

14. Подпалването на Райхстага

Пожарът в Райхстага – германския парламент в Берлин, е един от многото терористични актове, наречени на времето си атентат на века. Разследването и съдебният процес приковават вниманието на цялата световна общественост. В класацията влиза, защото в него, както и в атентата срещу папата (виж №10), са замесени трима българи – Георги Димитров, Васил Танев и Благой Попов.
В понеделник, 27 февруари 1933 г., към 21.10 часа случаен минувач забелязва огън в сградата на Райхстага. Той съобщава веднага на стоящия наблизо на пост полицай Карл Буверт, който вика подкрепления и пожарната команда. Скоро пожарът е загасен, но пленарната зала е напълно унищожена. Щетите са за милиони марки. В съседната зала “Бисмарк” полицай заварва някакъв гол до кръста младеж и го арестува. Това е 24-годишният холандец Маринус Ван дер Любе, който веднага признава, че сам е запалил сградата, за да даде на работниците сигнал за общо въстание срещу държавния ред, както казва още на първия разпит. Според обясненията му той счупил един прозорец и влязъл в сградата малко след девет вечерта, запалил я с подпалки за печка и раздухал пламъците с ризата си.
Ван дер Любе е бивш член на холандската младежка комунистическа организация. В джоба му е намерен комунистически позив. Това е много удобен повод за правителството да обвини за пожара комунистите. На всичко отгоре арестантът е много приказлив. Той доброволно разказва за неосъществените си предишни планове да подпали различни сгради в Берлин. Ван дер Любе обаче категорично отрича да му е помагал някой или да е действал по чужда поръчка, а това не се връзва с хипотезата на властите за заговор.
Един от свидетелите твърди, че в светлината на пламъците видял в сградата двама души. Правителствените вестници съобщават, че в Райхстага предния ден се е състоял конгрес на Германската комунистическа партия (ГКП), а малко преди пожара ръководителят на парламентарната фракция на комунистите Ернст Торглер излязъл от сградата почти бегом. Внушението е, че комунистите са решили да устроят атентата вечерта и Торглер е тръгнал чак когато се е уверил, че Ван дер Любе вече е в сградата и действа. В официалната декларация на 28 февруари пруската служба по печата заявява:
...пожарът в Райстага е трябвало да бъде сигнал за кървави вълнения и гражданска война. Още за вторник рано, 4 ч. сутринта, са били определени големи грабежи в Берлин. Констатирано е, че от днес в цяла Германия е трябвало да започнат терористични действия против отделни лица, против частната собственост, против живота на мирното население и да се разпали обща гражданска война.
На следващия ден, 28 февруари, президентът Паул фон Хинденбург издава указ “за защита на народа и държавата” от “комунистически насилия”. С него се отменят гарантираните от конституцията свободи – на словото, на събранията и на сдруженията, тайната на кореспонденцията и неприкосновеността на жилището и се въвеждат смъртни наказания за опожарявания и експлозии. Мерките са взети “временно до второ нареждане”. Второто нареждане идва след 12 години и една световна война. Месец по-късно е приет закон, с който указът придобива обратна сила за времето от 31 януари до 28 февруари 1933 г. Този юридически парадокс, създаден очевидно заради пожара в Райхстага, е наречен Закон Ван дер Любе.
Правителството забранява всички комунистически и социалдемократически вестници. На полицията и граничните пунктове е заповядано да арестуват всички членове на централния комитет на ГКП и комунистическите депутати, ако ги намерят или ако те се опитат да напуснат Германия. Самият Торглер, научил за обвиненията срещу него от пресата, се явява на следващия ден в полицията, за да опровергае правителствените съобщения, но веднага е задържан и откаран в затвора Шпандау.
На 3 март 1933 г. е обявена награда от 20 000 марки за всеки, който даде сведения за съучастници на Ван дер Любе в подпалването на Райхстага. Както винаги в такива случаи, скоро се явяват кандидати за наградата. Още на следващия ден някакъв арестуван криминален престъпник заявява, че е виждал комунистическия депутат Вилхелм Пик с Ван дер Любе. На 7 март 1933 г. в полицията се явява Йохан Хелмер, келнер в локала “Байернхоф”, и съобщава, че преди няколко месеца Маринус Ван дер Любе бил на една маса с още няколко чужденци. Два дни по-късно на обяд той се обажда от ресторанта, за да уведоми полицията, че някои от приятелите на Ван дер Любе са там. В “Байернхоф” са заварени и арестувани българският студент Благой Попов, Никола Пенев и швейцарският журналист Рудолф Хедигер. Бързо се установява, че Никола Пенев всъщност се казва Васил Танев, а Хедигер е Георги Димитров. И тримата са комунистически функционери, осъдени в България и емигрирали в чужбина още преди години. Скоро става ясно, че главният между тримата е Димитров – както казва келнерът Хелмер, винаги той плащал сметката.
Така започва “българската следа” в запалването на Райхстага, която отвежда Георги Димитров до подсъдимата скамейка, а оттам – до световна слава. Българите са нужни на нацистите, за да се свърже подпалването на Райхстага с атентата в църквата “Света Неделя” през 1925 г. (виж № 1). По онова време това е бил най-големият терористичен акт не само в България, но вероятно и в света. Българските комунисти според нацистите са учили германските си колеги на тероризъм. Властите заявяват, че тримата българи са осъдени на смърт за атентата в софийската катедрала. Всъщност това не е вярно. Димитров е осъден за участието си в Септемврийското въстание и от есента на 1923 г. е в емиграция. Той не възразява срещу атентата в църквата, но не участва пряко в него и за разлика от Станке Димитров не е подсъдим в процеса. Благой Попов също емигрира преди атентата.
Обвинението има и други свидетели. Редакторът на нацисткия вестник “Фьолкишер беобахтер” д-р Ернст Дрьошер свидетелства, че е срещал Димитров в Райхстага заедно с Торглер. Дрьошер даже помни Димитров отпреди – в София по време на свое посещение в България видял негова снимка пред катедралата, която той нарича “Кирил и Методий”. Друг свидетел, Хенс Веберщет, твърди, че срещнал в деня на пожара Ван дер Любе срещу стаята на Торглер в Райхстага.
Димитров наистина е в Германия по работа на Коминтерна – по това време той е ръководител на Западноевропейското му бюро. За деня на пожара обаче той има желязно алиби – бил е в Мюнхен и се връща в Берлин през нощта срещу 28 февруари. За Попов и Танев участието в какъвто и да е заговор е много проблематично, защото те не знаят немски. Ако наистина са терористи, пратени да извършат атентат, би било логично да напуснат Германия веднага след като си свършат “работата”. Въпреки това тримата българи заедно с Торглер са обвинени за съучастници на Ван дер Любе.
Следствието се основава на свидетелските показания и на експертизите, направени от трима специалисти – проф. Емил Йосе, инж. Густав Вагнер и д-р Вилхелм Шац. Те са единодушни, че такъв голям пожар не може да се запали толкова бързо само от един човек, освен ако не е имало предварителна подготовка и силни запалителни вещества. От това обвинението прави заключението, че е имало заговор и подпалвачите са били няколко.
Димитров основава защитната си теза на същото заключение. Според него Ван дер Любе е подставено лице на Гестапо, а подпалването на Райхстага – провокация, извършена от самите нацисти. Всъщност тази версия е широко разпространена на запад. Същите подозрения споделя цялата световна преса още в първите дни след подпалването. Твърденията на властите наистина са нелогични: според министъра на пропагандата Йозеф Гьобелс още на 23 февруари 1933 г. в сградата на ГКП – дома “Карл Либкнехт”, полицията намира документи за планирания комунистически заговор. Въпреки това тя не прави нищо, за да го осуети. Нарочените за атентатори комунисти изобщо не се скриват след пожара; двама от тях дори не знаят немски.
Ван дер Любе е крайно неподходящ за главен изпълнител – той има лошо зрение, полуинвалид е и получава пенсия заради това. В заключението си криминалният комисар Валтер Цирпинс пише, че холандецът по всяка вероятност е пироман: щом при разпитите стане дума за пожарите, Любе е готов с възторг да описва деянията си. После се оказва, че той е хомосексуалист. Самият Любе отрича категорично връзка с когото и да било, интересува се дали холандските вестници пишат за него и изобщо проявява характерните черти на херостратовия комплекс.
Следствието продължава шест месеца, през които обвиняемите остават в затвора, повечето време в белезници. На няколко пъти ангажираните от тях адвокати под натиска на властите отказват да ги защитават, а нацистите не разрешават на чуждестранни адвокати да се явят в немския съд. Паднал духом, Васил Танев прави опит за самоубийство на 24-и срещу 25 май. Съдебният процес започва чак на 23 септември 1933 г. в Лайпциг. Димитров упорито се защитава и след три месеца, на 23 декември 1933 г. тримата българи са оправдани поради липса на доказателства. Ван дер Любе е осъден на смърт.
През това време Димитров е станал световно известен. Коминтернът дава указания на своите секции – комунистическите партии по целия свят, да организират масови акции срещу Лайпцигския процес. В Лондон по времето, когато се гледа делото, е организиран контрапроцес.
Но и слад оправдателната присъда Димитров, Танев и Попов остават в затвора. Формално това се обяснява с неяснотата около тяхното гражданство. В България те имат присъди и правителството не желае да ги приеме. Чак след два месеца Съветският съюз заявява, че са съветски граждани и на 27 февруари 1934 г. те заминават за Москва. Има данни, че тримата “герои от Лайпциг” са били разменени за четирима германски специалисти, задържани от ГПУ в СССР.
Много интересен е въпросът защо Хитлер изпуска един от ръководителите на Коминтерна. Немските власти са били наясно какъв е Георги Димитров – при ареста у него и у Благой Попов са намерени значителни за времето си суми в марки и долари, документи на Коминтерна и леви издания. Гьоринг дори е настоявал пред Хитлер да го изпратят в концлагер.
В чужбина не след много дълго време ще се успокоят относно този начин на предохранително отношение към Димитров. Във всеки случай би било немислимо положението един човек като Димитров, който чрез Лайпцигския процес стана известен на целия свят и който ни най-малко не остави под съмнение своите чисто болшевишки убеждения, да напусне без никакви пречки Германия и да предприеме, тъй да се каже, победен ход по целия свят – пише Гьоринг. Хитлер обаче не се вслушва в неговите предупреждения, които, разбира се, излизат верни. Дали в нацистка Германия все още е имало правосъдие, или всичко е било игра между Хитлер и Сталин? Знаел ли е Димитров предварително, че ще бъде разменен, че за него всъщност няма опасност? Не е ли той изфабрикуван герой? Засега този въпрос няма категоричен отговор.
В продължение на повече от пет десетилетия комунистическата пропаганда използва неговото име, но всъщност заменя фактите с мнения за тях. За Лайпцигския процес в България са известни много малко данни. За близо 50 години комунистическо управление бе издаден само един сборник с документи. В него липсва даже обвинителният акт. До днес цялата истина за подпалването на Райхстага и мотивите на нацистите да замесят българските комунисти не са казани.
Райхстагът пламва в навечерието на общите парламентарни избори в Германия, насрочени за 5 март 1933 г. Комунистическата пропаганда твърди, че правителството на Адолф Хитлер е искало да разгроми опозицията, предвождана от ГКП, тъй като имало опасност комунисти и социалдемократи да организират единен фронт срещу нацизма. Това не отговаря на истината. Историята показва, че когато е имал нужда, Хитлер е бил готов на сделка с комунистите и те не са имали нищо против. Доказателство е пактът Рибентроп-Молотов, с който Германия и Съветският съюз си поделят Полша и Сталин развързва ръцете на Хитлер да започне Втората световна война. Съюзът между комунисти и социалдемократи, напротив, въпреки идейната им близост, през 1933 г. не е бил нито предстоящ, нито възможен. Коминтернът смята социалдемократите за предатели и ги нарича социалфашисти. Освен това комунистите не са били нито най-голямата опозиционна партия в Германия, нито най-силната лява организация. Те имат само 100 места в парламента от всичко 585, докато социалдемократите печелят 121, а нацистите - 196. По лична популярност Хитлер е далеч пред комунистическия водач Ернст Телман. На президентските избори на 10 април 1932 г. Хитлер печели 13,4 милиона гласа, а Телман само 3,7 милиона. (Двамата заедно обаче вземат по-малко гласове от Хинденбург и старият пълководец печели висшия държавен пост.)
Ударът срещу ГКП всъщност е резултат на сметки и тайна предизборна борба между националистическите партии в правителствената коалиция. Задкулисните политически машинации около пожара в Райхстага са разкрити на 18 април 1933 г. в един апокриф, който е наречен Меморандумът на Оберфорен. Ернст Оберфорен е председател на парламентарната фракция на Германската национална народна партия - най-силната в кабинета на Хитлер до изборите. На 8 май 1933 г. Оберфорен загива при мистериозни обстоятелства – открит е мъртъв в дома си в град Кил. Съществуват силни подозрения, че причината за смъртта му е тъкмо меморандумът, макар че той не е подписан и авторството му само се предполага. В меморандума на Оберфорен се потвърждава мнението, че нацистите сами са запалили Райхстага. Причините са следните.
По времето, когато пламва пожарът, нацистите са най-голямата парламентарна фракция. Два пъти поред на парламентарни избори, през юли и ноември 1932 г., те печелят най-много гласове, но не успяват да постигнат заветната си цел – абсолютно парламентарно мнозинство. Нещо повече, президентът отказва да възложи на Хитлер съставянето на правителство. Според Оберфорен Хинденбург никак не обичал нацисткия фюрер и подозирал неговата политическа непочтеност. Най-после на 30 януари 1933 г. се създава „правителство на националната концентрация” от нацисти и националисти със задача да проведе нови, трети по ред избори, за да се излезе от политическата криза. Хитлер е назначен за канцлер, но Хинденбург му поставя няколко условия:

  1. Нацистите получават само три от 11-те министерства, макар че имат 230 депутати. Националната народна партия (с 52 места в Райхстага) има двойно повече министри.
  2. Заместникът на канцлера Франц фон Папен получава в кабинета власт наравно с Хитлар.
  3. Каквито и да са резултатите от изборите, Хитлер се задължава да не прави никакви промени в правителството без съгласието на президента.

Още на първото заседание на кабинета Хитлер предлага да се забрани комунистическата партия. Идеята му е отхвърлена от коалиционните партньори поради опасението, че ще подтикне комунистите към нелегални действия. Тогава, според меморандума на Оберфорен, Хитлер решава да направи някаква голяма провокация преди изборите и да обвини ГКП. Първоначално идеята е да се инсценира атентат срещу самия фюрер, но после този план е изоставен и подменен със запалването на Райхстага. На 27 февруари вечерта група нацистки щурмоваци минават през подземния тунел, който свързва резиденцията на председателя на Райхстага със сградата на парламента. Там те палят пожара в пленарната зала и се измъкват по същия път. Остава само Ван дер Любе. Меморандумът на Оберфорен не дава отговор на въпроса дали холандецът е провокатор или наивник, използван от нацистите.
Пожарът в Райстага е удобен повод Хитлер отново да постави на дневен ред забраната на ГКП. Мнозинството министри националисти обаче не се съгласяват, защото се страхуват, че тогава нацистите може да получат абсолютно мнозинство. Така ГКП въпреки репресиите участва в изборите на 5 март и печели 4,8 милиона гласа. Партията отбелязва незначителен спад – вместо 100 взема 81 места в парламента. Хитлер има 17 милиона гласа, но те не му стигат за абсолютно мнозинство – партията му получава 288 места от 647. За съставянето на правителството отново му е необходима подкрепата на националистите, които имат 52-ма депутати. След като пак не успява да забрани компартията, в нощта след изборите Хитлер се решава на един отчаян ход – да арестува президента и да направи преврат. Хинденбург обаче, предупреден от националистите, напуска Берлин под охраната на армията, която му е вярна.
Най-сетне на 9 март 1933 г. Хитлер успява да се наложи и комунистическите депутати са касирани. Така нацистите получават абсолютно мнозинство. Пътят им към властта е разчистен. На 2 август 1934 г. умира последната пречка – Хинденбург. По това време нацисткият фюрер е установил тотален контрол над държавния апарат. Набързо е направен референдум за сливане на длъжностите президент и канцлер, на който 90 на сто от германците гласуват „за”. Адолф Хитлер е обявен за „върховен глава на германския райх”. Процесът за подпалването на Райхстага завършва всъщност наравно. Резултатът е 1:1 – подсъдимите комунисти са оправдани, но Хитлер също постига целта си – самостоятелно управление.
Противно на очакванията на 10 януари 1934 г. Маринус Ван дер Любе е обесен. Президентът Хинденбург не се вслушва в апела на холандското правителство да го помилва. А какво става с другите „герои от Лайпциг”? След процеса вниманието се фокусира върху по-нататъшната съдба на Георги Димитров, а за останалите се премълчава. За това си има причини.
Димитров, както се знае, става световно известен. Той е избран за генерален секретар на Третия интернационал – формално най-високия пост в световното комунистическо движение. Преди него Васил Коларов заема същата длъжност, но тогава има и председател на Коминтерна. Димитров не напуска Съветския съюз през следващите 12 години и става съветски гражданин. Даже е избран за депутат във Върховния съвет на СССР. От Москва той ръководи международното комунистическо движение по указанията на Сталин и под негово ръководство Коминтернът окончателно се превръща в оръдие на съветската външна политика.
Тримата му другари от процеса нямат толкова щастлива съдба. Васил Танев единствен от тях остава правоверен комунист. През 1941 г. е върнат от Коминтерна в България, където загива. Благой Попов работи в апарата на Третия интернационал до 1937 г., когато е арестуван и изпратен в сталинските лагери. Там остава 17 години. Неговият другар от лайпцигския процес и генерален секретар на Коминтерна не му помага да избегне репресиите. Освободен е и се връща в България през 1954 г. Разочарован от системата, той пише разобличителни спомени, които са изнесени тайно от България и публикувани на Запад. Попов умира в немилост през 1968 г. По това време партията му управлява България така, както Хитлер е управлявал Германия.
Интересна е съдбата на Ернст Торглер. На процеса той, за разлика от Димитров, не отрича ролята на ГКП за нагнетяване на общественото напрежение преди пожара. Поведението му е окачествено от Коминтерна като капитулантско и през 1935 г. той е изключен от компартията. През 1948 г. Торглер става социалдемократ. Умира през 1963 г. на 70-годишна възраст.
Димитров се връща в България чак през 1945 г. и от 1946-а до смъртта си през 1949 г. е министър-председател. Той премахва политическия плурализъм в България. Комунистическата диктатура обаче не би могла да се наложи у нас само със силите на БКП въпреки безспорния международен авторитет на Димитров. Решаваща се оказва подкрепата на Съветския съюз, в чиято зона на влияние попада страната след Втората световна война. Затова, макар да прилича на атентата срещу папата, подпалването на Райхстага е поставено по-назад. То не оказва непосредствено въздействие върху България.


  Херострат – грък, който, за да се прочуе, в 356 г. пр. Хр. Запалва една от най-големите сгради в древността – храма на Артемида в Ефес. Името му става символ на позорна слава. – Бел. авт.