Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

13. Убийството на Димитър Петков

Димитър Петков не е нито първият, нито последният убит български министър-председател. Но е единственият, който загива на поста си и за чиято смърт са съдени като подбудители двама журналисти.
Петков е застрелян в понеделник, на 26 февруари (ст. стил) 1907 г. на софийския булевард „Цар Освободител”. Към 16.30 часа той тръгва на разходка към Борисовата градина, придружен от министрите Никола Генадиев, Лазар Паяков и ген. Михаил Савов. В онези романтични времена, когато магазини за оръжие е имало на всяка крачка и за покупката му не се е искало специално разрешение, напук на логиката е нямало Национална служба за охрана. Четиримата са пазени само от един телохранител и един полицай, които вървят зад тях на разстояние около 20 крачки. Влизат в градината и след малко се връщат. Часът е точно 17, когато някакъв младеж ги пресреща, разминава се с тях, после прави кръгом, вади пистолет и стреля четири пъти. Един куршум улучва премиера, два – Никола Генадиев, четвъртият е неточен, а на петия пистолетът засича.
Нападателят побягва към университета. Стражарят стреля по него, но не го улучва. Един млад офицер, поручик Александър Константинов, който се разхожда по булевард „Цар Освободител”, пресреща атентатора и със сабята си избива пистолета от ръцете му.
Генадиев е ранен леко в дясната ръка, финансовият министър и Михаил Савов се разбягват на различни страни, за което после генералът е подиграван от опозиционната преса. Димитър Петков прави няколко крачки и рухва на тротоара. Оказва се, че куршумът е влязъл през гърба му и е скъсал белодробната артерия. Премиерът умира след минути.
Атентаторът се оказва видинчанинът Александър Петров, 22-23 годишен младеж. Незаконен син на видински селянин от една туркиня, той още в училище е изключван за кражба. Неуравновесен, невъздържан и може би даже невменяем, като счетоводител в клона на Земеделската банка във Видин той се отнася грубо към клиентите и често налита на бой. Един ден директорът му прави забележка, а Петров му удря шамар и пробожда разсилния с перодръжка в лицето. Уволнен на 9 февруари 1907 г., той идва в София да търси протекция от своя познат Никола Генадиев, в чиято предизборна кампания е взел участие. Отначало, без да знае причините за уволнението му, министърът обещава да му помогне, но след това, вече информиран от банката, му казва: Много хубави работи си направил във Видин, та искаш и назначение. Отчаян, Петров му връчва заплашително писмо, в което пише, че в България предстоят важни събития.
В Земеделската банка в София Петров се запознава с други двама уволнени чиновници, Васил Хранов и Иван Бояджиев, които имат връзки с анархистите и усещат, че младежът е склонен да възприема чужди внушения. Те започват да го насъскват да си отмъсти. Запознават го с оръжейния майстор от Арсенала Петър Блъсков, за да го снабди с бомби, които да хвърли в Народното събрание. Блъсков е едновременно анархист и авантюрист, тъмна личност, замесена по-късно в аферата с библиите (виж № 49). Този път обаче той правилно преценява Александър Петров като „шантав” и отказва да го въоръжи.
Сутринта на 26 февруари 1907 г. Петров, според собствените му признания, се заема с поетично отмъщение. С получените 12 лева обезщетение за уволнението от банката си купува револвер „Булдог”. Отива в Борисовата градина да го пробва, но оръжието се оказва слабо – от няколко крачки не може да пробие дървена дъска. Тогава Петров се връща в магазина и го сменя с един „Наган”, който обаче е по-скъп. Парите не му стигат и той остава записан в тефтера за вересиите, че дължи три лева.
Първоначалното му намерение било да убие Петков и Генадиев в Народното събрание, но разстоянието от ложата, в която влиза, му се вижда голямо. Тогава изчаква края на парламентарното заседание и проследява премиера. Вижда, че той заедно с другите трима министри влиза в Борисовата градина, затова сяда на една пейка и ги изчаква. Когато те се връщат и се изравняват с него, открива огън.
Убиецът прави веднага пълни самопризнания, които са потвърдени от свидетели. На властта обаче не й е необходим терорист-единак, а непременно заговор на опозицията. Както винаги зад атентата се търси конспирация на принципа „кому е изгодно”. Убийството по лични мотиви изглежда несериозно и е неизползваемо от политическа гледна точка.
Изстрелите отекват в много напрегнат политически момент. През декември 1906 г. избухва първата железничарска стачка. Премиерът замества стачкуващите железничари с войници. През януари 1907 г. студентите освиркват княз Фердинанд при откриването на Народния театър. Петков пак действа с твърда ръка. Правителството уволнява професорите и затваря висшето училище за шест месеца. Гласуван е нов закон за университета, който ограничава академичната автономия. Всяка критика срещу държавния глава се забранява, а за вестниците и журналистите, които нарушават забраната, се предвижда конфискация, глоба и затвор. Властта подготвя съдебен процес срещу един от лидерите на опозиционната Народна партия Иван Евстатиев Гешов, който уж обсебил 16 милиона златни лева от наследството на Евлоги Георгиев.
В отговор опозицията се обединява в Патриотичен блок. Финансираният от Гешов вестник „Балканска трибуна” сипе огън и жупел върху правителството. Само два дни преди убийството, на 24 февруари 1907 г., вестникът публикува на първа страница карикатурата „Гадание” на художника Иван Славов с текст на журналиста Матей Геров, която прави ясен намек за премиера, оставил лявата си ръка като опълченец на Шипка. Текстът под нея гласи:
Оно се на лява ръка по-харно познава, току като я нямаш и на дясната може. Минало ти през глава минало, ама и много ще ти мине. Ега се зло разкръсти ... лошо показва. Преди да вършиш нещо, мисли за сетнините.
Карикатурата е намерена у убиеца. Той толкова я харесал, че си я изрязъл. Затова следствието се насочва и към „Балканска трибуна”. В редакцията му и във в. ”Ден” са направени обиски, които установяват подозрителни според властта факти. Таванът на редакционните помещения на „Балканска трибуна” на ул. „Аксаков” е надупчен от куршуми. Установява се, че на 24 февруари Александър Петров е бил в редакцията на вестника и се е срещал с директора му Иван Икономов. Там го завел Хранов. Икономов, Геров и Славов са задържани. Според следствието тримата били подбудители. Икономов поръчал карикатурата след разговора си с Петров, в който уволненият чиновник дал ясно да се разбере какви намерения има. Той попитал директора добре ли ще е, ако бъде застрелян Генадиев. Икономов отвърнал:
- За нас важно е да се убие Петков, защото той е злото на всичкото. Но ако може да се убие и Генадиев, тогава ще бъде още по-добре... Като мериш, гледай да го убиеш на място, защото, ако само го нараниш, положението ще бъде още по-лошо.
Според Петров Икономов му обещал и закрила, защото без Петков Народнолибералната партия щяла да загуби властта и тогава, като дойде на власт сегашната опозиция, ще го спаси. Целият български народ щял да го носи на ръце, щели да му издигнат паметник, по-висок, отколкото на Цар Освободител.
Директорът на „Балканска трибуна” отрича. Според него Петров го питал дали да убие княза, но той го разубедил. Следите от куршуми в редакцията били резултат на неволни изстрели на журналистите, а те до един били въоръжени, след като на 20 януари 1907 г. на ъгъла на улиците „Ангел Кънчев” и „Солунска” бил пребит до смърт художникът Иван Славов. Но най-голямото противоречие във версията на атентатора са датите. Ако срещата му с директора е била на 24 февруари и директорът е поръчал карикатурата след разговора им, тя не би могла да излезе в броя от същия ден.
По това време Димитър Ризов, наш дипломатически агент в Белград, докладва, че там са се събрали много български студенти, озлобени срещу правителството заради затварянето на университета, които може да са били във връзка с убиеца. Такава възможност наистина съществува, защото Петров идва в София с влак през Кула, Зайчар и Ниш. Опозиционната преса подхваща тази версия, която я оневинява. Подхвърлени са даже имена на студенти, които заговорничели в Белград. Но властта иска да използва повода, за да се разправи с политическите си противници. Терористът е разпитван дали към престъплението не го е подтикнал видният видински депутат от опозицията, радикалът Найчо Цанов. Арестуван е водачът на анархистите Михаил Герджиков. И двамата обаче нямат нищо общо с атентата. Герджиков е освободен, а Блъсков се явява на процеса само като свидетел.
Въпреки това правителството използва максимално убийството на Димитър Петков. То прокарва в Народното събрание закон за анархистите и престъпниците против държавата и обществената сигурност с обратна сила. Според него атентаторите срещу министри се съдят от военен съд. Затова през юни 1907 г. пред съда застават Александър Петров, двамата му уволнени другари Хранов и Бояджиев и двамата журналисти – Икономов и Геров. Съдът не дава вяра на версията на Икономов за срещата му с Петров. Противоречието в датите се поправя лесно – убиецът е бил в редакцията на „Балканска трибуна” не на 24-ти, а на 23-ти февруари. Един видински свещеник прави последен опит да спаси Петров от бесилката, като свидетелства, че той няма 21 години, т. е. по тогавашните закони е малолетен.
Всичко е напразно. От подсъдимите е оправдан само журналистът Геров. Убиецът е осъден на смърт, а Хранов и Икономов като помагачи – съответно на доживотен и на 15 години затвор. Княз Фердинанд утвърждава присъдата и на 3 юли 1907 г. Александър Петров е обесен в двора на Черната джамия (днес църквата „Св.Седмочисленици”) в София.
Народнолибералите, които са на власт, смятат присъдата за твърде снизходителна към директора на вестника. Премиерът Петър Гудев иска и за него смъртна присъда, защото журналистите от „Балканска трибуна” били подбудители и подстрекатели на убиеца, а не негови помагачи.
Осъждането на журналиста е прието от опозицията като подигравка с чувството за справедливост. По инициатива на писателя Антон Страшимиров е съставена петиция за помилване до княза. Подписва я и самият Иван Вазов. Въпреки това Икономов остава в затвора три години. Едва когато през 1911 г. на власт идва Народната партия и премиер става Иван Евст. Гешов, той е освободен.
Раните на Генадиев не са тежки и на следващия ден той се изправя на парламентарната трибуна с превързана дясна ръка. Правителственото мнозинство го избира за председател на Народнолибералната партия на мястото на убития премиер. След 16 години той също като своите предшественици и приятели Стамболов (виж № 15) и Димитър Петков пада убит от терорист (виж № 29).
Мнозина ще се запитат защо убийството на Димитър Петков е поставено преди атентата срещу Стамболов. Несъмнено Стамболов е по-голяма фигура от двамата и за ликвидирането му е създаден истински заговор, докато убиецът на Петков е действал сам, по лични мотиви. Но Петков единствен е убит като премиер. Всички други министър-председатели на България, загинали от насилствена смърт – Стефан Стамболов, Александър Стамболийски и Андрей Луканов – са погубени, след като са били свалени от високия пост. Те стават жертви на репресии, докато смъртта на Петков става причина за репресии срещу политическите му противници. Затова атентатите срещу тях са поставени по-назад в класацията.


Там сега има малък паметник. – Бел. авт.