Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история

12. Атентатът в градското казино

Взривът в Софийското казино е замислен и осъществен с далечна политическа цел. Извършителите му имат амбицията да въздействат върху ориентацията на България в Първата световна война. Този атентат е с двойно дъно - на властите са поднесени на тепсия набедени виновници и така е извършена една от най-големите съдебни грешки в българската история. В крайна сметка атентаторите постигат целта си и тя се оказва съдбоносна за страната. Ето защо, макар да няма много жертви, този атентат е поставен толкова високо в класацията.
Софийското казино се е намирало на мястото на днешната Градска художествена галерия на ъгъла на улиците "Ген. Гурко" и "Княз Батенберг". Всяка зима на Заговезни артистите от Народния театър правят в казиното бал с маски. На 31 януари 1915 г. започва поредното тържество. В полунощ по традиция се провежда конкурс за най-сполучлива маска. Малко след приключването му, към 1 часа на 1 февруари, експлозия разтърсва сградата. Отначало повечето гости не разбират какво е станало. Султана Р. Петрова си спомня: Всичко утихва. Г-жа Серафимова спокойно ми казва: "Фишеци, глупав сюрприз." Но ето, че залата се пълни с дим, непонятно, може би пожар. Всичко се дига на крак. Поглеждам, поручик Бояджиев неподвижно стои на стола си. Всъщност Никола, синът на началник-щаба на армията ген. Климент Бояджиев, е мъртъв. Празненството се превръща в трагедия. Освен Никола Бояджиев на място са убити още трима души - дъщерята на военния министър ген. Иван Фичев Мара, Цветана Христова и художникът Петър Милев. Ранените са осем.
По-късно се оказва, че бомбата е избухнала с една четвърт от взривния си потенциал, иначе жертвите са щели да бъдат много повече. Натискът върху полицията да залови виновниците е голям, но "слепите" атентати, при които жертвите са произволно избрани, са най-трудни за разкриване. Първото подозрение пада върху анархистите. В своя воден кратко време дневник министър-председателят д-р Васил Радославов на 1 февруари 1915 г. записва: Според доклада на столичния градоначалник атентата ще е дело на анархистите. Той се съмнява в Хр. Дежурний. След няколко дни градоначалникът обявява награда от 20 000 лева за сведения, които биха довели до откриването на виновниците.
Явяват се двама кандидати за наградата. Единият е Александър Антов, бивш четник на ръководителя на ВМОРО Тодор Александров. Той отива първо при своя патрон и е заведен от него в Четвърти полицейски участък, където дава показания. Макар по онова време да не е имало специална програма за защита на свидетелите, Тодор Александров взема извънредни мерки за сигурността на Санко - вози го предрешен, във файтон със спуснат гюрук. Свидетелят посочва като вероятни извършители двама приятели анархисти: Христо Сантов от Кукуш и Георги Илиев Дезертьора. Сантов, наричан Ицо Кукушанеца, е на 23 години, безработен. Дезертьора е избягал войник от 18-и Етърски полк, който се укрива в София под името Стефан Василев и работи като дърводелец в работилницата на прочутия майстор на виенски столове Густав Вилнер.
Другият свидетел е заподозреният от градоначалника Христо Иванов Дежурния, тъмна личност, мошеник и терорист. Дори истинското му име не е известно; понякога той се нарича Георгий Михайлович, други му слагат прякора Черната маска. Той говори пет езика - турски, български, гръцки, сръбски и руски, но националността му е неизвестна. Повечето хора го смятат за сърбин или русин. Прякорът му идва от това, че когато има тъмни дела, винаги е сред заподозрените. Дежурния сам се хвали, че е участник в аферата с библиите (виж № 49) и в неосъществения атентат срещу цар Фердинанд и император Николай II при освещаването на катедралата "Св. Александър Невски" (виж № 43). На полицията той съобщава, че атентаторите са Ицо Кукушанеца, Серафим Манов и Викентий Попанастасов. След като едното име се засича от два източника, четиримата посочени като терористи са арестувани.
Манов наистина е отчаян човек, готов на всичко, но Викентий Попанастасов е видна личност. Роден в Македония, той още като млад става член на ВМОРО и за революционната си дейност е осъден задочно от турците. По-късно влиза в конфликт с Тодор Александров и дори е осъден от него на смърт, но след Балканската война, където се сражава храбро, присъдата остава неизпълнена. Попанастасов работи във Върховната сметна палата, където е назначен от д-р Никола Генадиев - ръководител на Народнолибералната партия, основана от Стефан Стамболов.
В канцеларията на Викентий Попанастасов са намерени три ръчни бомби. В дома му също има взривни материали. Освен това задържаните се познават и наистина е възможно да са организирали тайна терористична група. Следствието се заема да докаже тази версия с бой и обещания. Под този натиск всички задържани правят самопризнания. Единствен Викентий докрай твърдо отрича. Жена му Елена е заставена да свидетелства срещу него. Обвинението е нелогично, защото сред ранените при атентата е сестрата на Елена, Люба. Щом се е готвел да взриви казиното, зет й едва ли щеше да допусне тя да иде там. Но когато Елена се опитва да се откаже от показанията си, я арестуват. Има моменти, когато съм готова да пиша всичко, каквото искат, само да ме пуснат - споделя тя в едно писмо от затвора.
Обвинението стоварва главната вина върху Попанастасов като организатор и подбудител на атентата. Той уж поръчва на Дезертьора и Ицо Кукушанеца да взривят бомба в казиното. За услугата им обещава 10 000 лева. Като подсъдими освен вече арестуваните са привлечени още свидетелят Александър Антов и Милан Манолев, ученик на Викентий Попанастасов от Скопското педагогическо училище. Манолев наистина е анархист и терорист от групата, подготвяла атентата в църквата "Св. Александър Невски".
Това е картината, която обрисува прокурорът и която съдът възприема напълно. Поради големия интерес делото се гледа във Военния клуб. Другите подсъдими се отричат от самопризнанията, направени в ареста. Мъченията и боят, по онова време обикновени следствени методи, не впечатляват съда, който е под натиск отгоре да се накажат виновниците за кървавата драма. Делото продължава само 17 дни. На 27 юни 1915 г. са произнесени присъдите. Викентий Попанастасов като ръководител на терористичната група, Христо Сантов и Георги Илиев като непосредствени извършители са осъдени на смърт; те са набедени за изпълнители на още няколко убийства и обири. Милан Манолев е осъден на 10 години затвор като помагач, а Серафим Манов - на пет. Първият свидетел Антов вместо 20 000 лева награда получава шест години затвор заради заговор срещу живота на царя. Едно от големите "разкрития" на следствието е, че на 6 декември 1914 г. на излизане от Руската църква в София същата терористична група трябвало да убие цар Фердинанд. Технологията кой знае защо е изключително сложна: Манов като камикадзе трябвало да се хвърли под колата на царя, опасан с тенекиен пояс с шрапнелни куршумчета. Дали атентаторът-самоубиец е замислял това сериозно, или то е съчинено от следствието, не е ясно. Само един от подсъдимите е оправдан.
На 10 юли 1915 г. цар Фердинанд отхвърля молбата на Викентий Попанастасов за аудиенция и потвърждава смъртните присъди. Четири дни по-късно Попанастасов и Христо Сантов са обесени. Като непълнолетен (по онова време пълнолетие се е навършвало на 21 години) присъдата на Дезертьора е заменена с 20 години затвор.
Само два месеца след екзекуцията, на 18 септември 1915 г., д-р Никола Генадиев получава едно писмо от Исмаил Хакъ бей, инспектор от турската тайна полиция. Праща му го търновският кмет Борис Мокрев, стамболовист, при когото беят се укрива след бягството си от Турция. Подбудите на Хакъ бей са патриотични - той е българин по произход и християнин по вяра. Истинското му име е Георги Тодоров Парталев. След младотурската революция през 1908 г., която за кратко провъзгласява равенството на всички народности в Османската империя, той заедно с други македонски революционери влиза в терористичната организация "Червените братя". Разочарован е от родоизменническата дейност на братята, но вече е компрометиран пред своите сънародници и като сменя името си с турско, постъпва в тайната полиция. Там отговаря за подготовката на терористични актове срещу България.
За свое нещастие Генадиев така и не прочита писмото на Парталев навреме. Обръща му внимание две години по-късно. А то разкрива истинските организатори на взрива в градското казино.
По това време вече година бушува Първата световна война. България е неутрална и се колебае към кого да се присъедини. И двете воюващи коалиции я ухажват. Въпросът е кой ще предложи повече. Само година и половина преди това в кратката Междусъюзническа война България губи Македония, Източна Тракия и Южна Добруджа. Ако се присъедини към Съглашението (Англия, Франция и Русия), България трябва да воюва с Турция, съюзник на Централните сили (Германия и Австро-Унгария). При победа те обещават Източна Тракия. Централните сили пък искат да нападнем Сърбия, която се бие на страната на Съглашението. Наградата ще е Македония. Правителството на Васил Радославов клони към Централните сили, а опозицията - към Тройното съглашение. Парламентарното мнозинство на кабинета е незначително и споровете в обществото са ожесточени.
В тази обстановка турското правителство решава чрез един атентат да отблъсне симпатиите на българското обществено мнение от Съглашението. В Цариград е поканен Наум Тюфекчиев - български търговец на оръжие и майстор на политическите атентати. Той организира убийството на Стамболов (виж № 15), на Христо Белчев (виж № 32) и още няколко други терористични акта. Още от 1892 г. Тюфекчиев има задочна присъда, произнесена от турски съд за убийството на д-р Вълкович, български дипломатически представител при Високата порта (виж № 46). Сега това е забравено.
Изборът на турското правителство е сполучлив. Тюфекчиев е от Ресен, Македония, и като повечето македонски революционери иска родината му да се присъедини към България. Освен идейните подбуди има и финансови. Началникът на тайната полиция Шукри бей му отпуска 10 000 турски лири (227 000 лева), за да организира атентат на публично място, където се събират видни личности. Следите трябва да водят към Сърбия, т. е. към Съглашението. Оперативното ръководство е поверено на Мехмед Садък бей, също потурчен българин, бивш четник на Яне Сандански и участник в аферата с библиите. Двамата набелязват изпълнителите.
Тюфекчиев сам избира мястото на атентата и го съобщава на Мехмед Садък бей с шифрована телеграма. Няколко дни преди Заговезни от Цариград изпращат един по един четирима терористи в София. Мехмед Сейфедин, единственият турчин в операцията, минава границата нелегално. Вторият, Иван Икилюлев, македонски българин, пристига под турско име с турски паспорт. Третият, Владо Чолаков, известен разбойник, търсен от българската полиция за обири и убийства, се крие в Трънско, откъдето е повикан в София. Чолаков и Икилюлев са членове на "Червените братя". Четвъртият е Христо Иванов Дежурния. Той, заедно с Наум Тюфекчиев, трябва след атентата да даде на полицията фалшива следа. Бомбата, предназначена за казиното, е една от четирите, останали от осуетения атентат в "Св. Александър Невски". Те са у Милан Манолев. Тюфекчиев ги взема от него, без да му обясни за какво му трябват. Така Манолев става съучастник, без дори да подозира това.
За охраната на казиното по време на бала отговаря 45 годишният инспектор от Обществената безопасност Стефан Стоилов. Тюфекчиев му дава 30 000 лева подкуп, за да свали охраната от южната страна на сградата. Мехмед Сейфедин влиза в казиното пръв от атентаторите през главния вход с редовна покана, осигурена му от Тюфекчиев, и с негърска маска. Незабелязано той отваря южната врата на сградата и пуска вътре Икилюлев и Дежурния. През един прозорец Владо Чолаков им подава бомбата и те я поставят в ложа № 5.
Веднага след взрива подкупеният Стоилов започва разследването с помощта на Тюфекчиев. Инспекторът му показва парче от бомбата и го пита като експерт каква е. Сръбска, отговаря Тюфекчиев. По-късно той праща Александър Антов и Дежурния да дадат показания срещу Викентий Попанастасов. Набедените виновници не са избрани случайно. Всички те са в конфликт с ръководството на ВМОРО, което е за влизането на България във войната на страната на Централните сили. Хората на Тодор Александров жадуват за война със Сърбия, за да се освободи Македония. Милан Манолев е санданист, а Сандански е за присъединяване към Съглашението. Не е случайно съвпадение, че тъкмо по време на следствието пада убит самият Сандански, а Тодор Александров извършва Валандовската акция (виж № 31), чиято цел е да предизвика военен конфликт със Сърбия.
Въпреки лъжесвидетелствата отначало следствието за атентата тръгва във вярна посока. Между арестуваните заподозрени са двама от истинските атентатори Мехмед Сейфедин и Иван Икилюлев. Столичният градоначалник подозира Дежурния, както личи от дневника на премиера Радославов. Нещо повече, от двореца се усъмняват и в инспектора Стоилов. На 2 февруари Радославов записва в дневника си: По случай атентата в градското казино царят предлага да бъде уволнен инспектора на Обществената безопасност Стоилов Ст., и да му се направи обиск в жилището му. Това обаче не става. Икилюлев и Сейфедин са пуснати, въпреки че още през април Хакъ бей - Парталев, се явява пред следствието и разказва всичко, което знае за тайната операция на турското разузнаване. Неговите показания просто са скрити. Той не е призован като свидетел на съдебния процес.
Защо следствието прави такъв завой и взема на прицел Никола Генадиев? Заради него правителственото мнозинство в парламента се разделя по въпроса накъде да се ориентира България и съдбата на кабинета виси на косъм. Като бивш външен министър и кум на премиера в края на 1914 г. Генадиев е изпратен на проучвателна мисия в Италия. Там той променя първоначалното си мнение и стига до извода, че войната ще бъде спечелена от Съглашението. По-важно е не кой обещава повече, а кой ще може да изпълни обещанията си след войната. Рапортите му не се харесват на министър-председателя. На 2 март 1915 г. Генадиев се връща и устно докладва впечатленията си на правителството. Радославов прекъсва речта на Генадиев пред министрите.
Възниква опасност мнозинството да се разцепи, защото народнолибералната партия има 32 депутати и без тях кабинетът ще бъде бламиран. За щастие на Радославов и за нещастие на България в партията се води борба за власт. Добри Петков, съперник на Генадиев, го обявява за отстъпник от идеите на Стамболов. Писменият доклад за италианската мисия не е допуснат до разглеждане в Министерския съвет.
За премиера атентатът става удобен повод да дискредитира политическия си противник. Затова следствието игнорира сигналите, че турското правителство има пръст във взрива в казиното, и се насочва към връзката на Попанастасов с Генадиев. Двамата са земляци от Македония, политически съмишленици и приятели. Според обвинението целта на Попанастасов уж била да внесе смут в обществото, за да се размести властта. Той се надявал Никола Генадиев да стане министър и да го направи софийски градоначалник. Става ясно, че целта на процеса е да бъде компрометиран политикът. Пред съда Попанастасов казва: следствието..., за да обвини генерал Савов, д-р Генадиев и другите, искат мене да направят свое оръдие... Генадиев получава анонимни заплахи: Генералите Фичев и Бояджиев, за изкупление на загиналите им деца, за което те са убедени, че вие сте причина, са решени за вашето погубване. Те ще искат обесването ви под съд и ако не добият това, с брадва са нагласени хора да ви съсекат. Бягайте от България, която има нужда от вас. Ако Стамболов беше послушал приятелите си, и до днес щеше да бъде между живите.
Също като Стамболов обаче д-р Генадиев не пожелава да избяга. Въпреки старанието си обвинението не успява да докаже, че той е вдъхновявал и финансирал терористична дейност. Опозиционната преса нарича процеса фарс. Но целта на Високата порта е постигната: стамболовистите се разцепват, а правителството запазва мнозинството си в парламента. На 6 септември 1915 г. то подписва с Централните сили таен протокол и се обвързва с тях. Радославов използва много ловко последствията от атентата, за да ангажира България.
Средствата, с които си служи Съглашението, за да привлече България, не са по-чисти. Генадиев скоро се забърква в друга афера. Чрез французина Фернан Деклозиер той получава от френски банки 15-20 милиона франка, за да купува жито от България. Целта на французите е храните да не попаднат в Централните сили. Деклозиеровата афера скоро е разкрита и Генадиев е осъден. В Софийския централен затвор той лежи с Дезертьора, с Манолев и с инспектора Стефан Стоилов. Бившият полицай е заловен с много пари и секретни документи при опит да премине сръбската граница и е осъден като шпионин. Даже в затвора Дезертьора, винаги готов да лъжесвидетелства, изнудва Генадиев със заплахата, че ще го натопи в един нов процес за атентата в казиното. Едва през 1918 г. Стамболийски освобождава жертвите на тази съдебна грешка.
Дежурния вместо присъда получава обещаната награда от 20 000 лева. Тя едва не му струва живота. След атентата в казиното турските власти решават да прикрият всички следи, като ликвидират истинските извършители. Примамен в Цариград, Дежурния успява да се измъкне и избягва чак в Америка. После се връща в България и става сътрудник на тайната полиция. Животът му е твърде дълъг за човек с такъв опасен занаят.
Тюфекчиев и Икилюлев стават жертва на междуособиците във ВМОРО само година след атентата. И двамата са убити по нареждане на Тодор Александров. Чолаков продължава бандитските си подвизи и при един от тях е застрелян от полицията. Мехмед Сейфедин остава в България и работи като трамваен контрольор в София. По-късно се връща в Турция. Стефан Стоилов е подведен под отговорност за атентата чак през 1918 г. Той единствен плаща за престъплението си.
Най-драматична е съдбата на Милан Манолев. Освободен след Първата световна война, той започва работа като чиновник в статистиката и уж е станал съвсем порядъчен човек, но всъщност продължава участието си в лявото крило на македонското движение, което през 1924 г. се свързва с Коминтерна. Известно време той е връзката с Тодор Паница, който живее във Виена. По заповед оттам на 13 февруари 1925 г. той застрелва насред София проф. Никола Милев, главен редактор на сговористкия вестник "Слово" и пръв съветник на Тодор Александров. Полицията не успява да го залови, но следотърсачите на ВМРО се оказват по-находчиви, а може би по-информирани. Манолев е хванат и принуден да подпише самопризнания. След това го застрелват, а тялото му е подхвърлено на същото място на бул. "Дондуков", където е убит професорът. На трупа е закачена бележка: Убиецът на Никола Милев е наказан.