Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Анализи

След Гюро Михайлов и Альоша дойде ред на Филип Македонски

Войници от бронз скараха нацията

Пренаписваме историята си през половин век

Крум БЛАГОВ

Другите нации спорят за настоящето си, а ние - за миналото. Това е изводът от дебата "за" или "против" паметника на Филип Македонски в Пловдив. Едни го наричат основател на града, други го изкараха едва ли не елински, македонски и византийски агент.

Това не е прецедент, а по-скоро хронична болест на нашето общество. Само преди няколко години пак в Пловдив се спореше дали Альоша е освободител или завоевател и трябва ли да се махне паметникът му от Бунарджика. Предлагани бяха екзотични идеи за неговото преработване в какво ли не. Статуята на друг войник - Гюро Михайлов, и четиримата му другари пък престоя 30 години неизвестно къде, докато през 1994 г. бе върната отново на старото си място пред Военния клуб в града.

Такива спорове се водят из цялата страна - и в градове, и даже в някои села. Около Паметника на съветската армия в София преди години се разгоря национална полемика. Той беше блокиран, цапотен, чистен, докато въпросът стана общонароден, а впоследствие и дипломатически. 

Почти във всеки град се водят дебати за местните мемориали и паметни плочи. Всичко това се дължи на различните оценки на миналото според политическите пристрастия на съвременниците.

Предателите за едни са герои

за други. И понеже нетърпимостта е част от манталитета на нашите политици, щом се смени властта, започва смяна на паметниците.

Най-голямата подмяна в наше време беше веднага след 10 ноември 1989 г., когато бяха свалени всички символи на тоталитарната епоха. Ленин, Димитров и още много други комунисти отидоха в незнайни складове или направо за претопяване. Изчезнаха така бързо, че западните туристи взеха да си ги купуват като сувенири. В суматохата случайни жертви станаха фигури на вехти войводи, които нямаха нищо общо с комунизма.

Но това не е първи случай, а само епизод

в нашата история. Социалистите, които протестираха срещу "вандалщината", при идването си на власт също са сваляли паметници на "буржоазни" или "фашистки" политици. Като такъв е бил оценен дори демократът Михаил Такев - депутат, няколко пъти министър и приятел на Алеко Константинов, който бил убит погрешка вместо него.

След няколко неуспешни опита Такев все пак бил застрелян пред дома си в Пещера през 1920 г. Поставят му скромен бюст в градинката на ъгъла на софийските улици "Солунска" и "Ангел Кънчев", който след 1944 г. е свален и на постамента е сложен паметник на земеделеца Райко Даскалов. Използването на чужди постаменти е любим трик на нашите политици. Така света София кацна в столицата на мястото, където допреди три петилетки стоеше Ленин.

Даскалов също е бил убит от политическите си противници, само че в Прага. Неговата вдовица поискала да се постави паметна плоча на лобното му място, но чехите грижливо редактирали надписа, за да не съдържа преувеличения за жертвата и обиди за други политици.

Така се прави в Европа

За свалянето на тоталитарните паметници левите сили си отмъстиха, като внушиха премахването на паметната плоча на цар Борис от израелския парк в памет на Холокоста. Приписват това на тогавашния председател на парламента и днешен посланик в Япония Благовест Сендов.

Оценките за личности и събития у нас не се сменят само с управляващите, а дори на по-кратки периоди. През тоталитарната епоха в България бяха сложени, а после и набързо премахнати паметници и бюстове на най-малко двама съветски лидери - Сталин и Брежнев, поставени веднага след смъртта им съответно през 1953 и 1982 г. Просто от Кремъл повяха други ветрове - управлението на Сталин беше оценено като "култ към личността" от Хрушчов, а Горбачов обяви времето на Брежнев за "епоха на застоя". Всички соцлидери приписваха грешки на предшествениците си и смятаха, че историята започва от тях. Връх бе поставянето на

бюст на още живия Живков

от подмазвачите около него. След няколко години партийните му другари не само го свалиха от власт, но и го тикнаха в ареста като единствен виновник за престъпленията на комунистическия режим. А след неговата смърт му издигнаха голям паметник в родния Правец.

Та, въпросът защо се махат паметници е свързан с това защо се поставят, преди още времето да си е казало думата за делата на държавниците, преди да са утихнали страстите и личните вражди на съвременниците. Някога Стамболов е бил смятан за диктатор и на гроба му са се играли хора и ръченици, а днес той е оценяван като един от най-великите премиери на България и паметникът му е на пъпа на столицата. Само че той бе поставен сто години след убийството му.

Може би законодателите трябва да въведат някакъв мораториум - не само приживе, но и след смъртта на една личност да не се издига паметник, преди да изтече определен срок. Само че какъв да бъде той? Ние правим преоценки на историята средно два пъти в едно столетие. През миналия век това стана през 1944 и 1989 г. Дали наистина 45 години стигат? Може и да не са достатъчни. Все пак Филип Македонски, за когото се спори в момента, е живял преди 2300 години.

Крум БЛАГОВ

Вазов е писал стихове за изгорелите солдати

Гюро Михайлов е един от примерите как се люшкат оценките на българина дори за събития, които са далеч от политиката. Михайлов е роден около 1860 г. в пловдивското село Розовец и бил в първия набор на младата българска войска, която в новосъздадената Източна Румелия до Съединението се наричала милиция. На Бъдни вечер 1880 г. редник Михайлов бил на пост в Главния щаб на милицията в Пловдив - пазел трезора на третия етаж заедно с още четирима войници. В сградата избухнал стихиен пожар. Всички хукнали да се спасяват, но Гюро Михайлов и другарите му отказали да напуснат поста, защото по устав това можело да стане само по заповед на началника на караула. Така те изгорели живи в пламъците.

Постъпката на петимата войници е оценена като подвиг и те били давани за пример в армията десетилетия наред. Народният поет Иван Вазов написва за тях стихотворение. То става толкова популярно, че му съчиняват мелодия и почват да го пеят като песен. През 1938 г. в Пловдив им бил поставен паметник.

През 60-те години на миналия век обаче започнаха иронични коментари за безсмислието на тяхната смърт. Изразът "вися като Гюро Михайлов на пост" е красноречив за това отношение. В края на краищата преди около 40 години паметникът бе демонтиран. Преди 10 години го върнаха на старото му място.

 

Публикуван във в. “Стандарт” на 14 юни 2004 г.