Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Анализи

Националистите ни изостават с два века във времето

Пак впрягат патриотизма в партийна каруца

Ако Бойко Борисов оглави нова формация, това ще бъде краят на "Атака"

Крум Благов

Като разреши митинга на "Атака" навръх 3 март, столичният кмет Бойко Борисов направи реверанс не на лидерите й, а на нейните избиратели. Откак хората на Волен Сидеров влязоха в парламента, кажи-речи всеки месец се раждат нови националистически формации, жадуващи да повторят техния успех. Това в момента изглежда най-лесният път да влезеш в голямата политика.

Ето защо изводът, че има бум на национализма, е пресилен. Битката е за гласовете на ограничен брой избиратели, които винаги през последните 16 години са симпатизирали на формации от подобен тип. Те не са се материализирали от нищото специално заради "Атака". За съжаление национализмът у нас и в ХХI век остава на равнището на ХIХ. Причината може би е в това, че той се роди от противопоставянето срещу българските турци или по-точно срещу тяхното политическо представителство в управлението.

Рождената дата на новия национализъм у нас е 29 декември 1989 г. Тогава ЦК на БКП реши да възстанови мюсюлманските имена на хората, пострадали от "възродителния" процес. Съвсем неочаквано хиляди българи в Кърджали скочиха срещу решението на компартията. За първи път партийната върхушка, свикнала да акламират всички нейни решения, се озова пред враждебна тълпа.

От протестите в Кърджали се родиха Общонародният комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ) и Отечествената партия на труда (ОПТ).

Оттогава датират и опитите за партийна употреба на патриотизма. Ръководството на казионния БЗНС, дотогава верен съюзник на БКП, реши да подкрепи протеста, за да придобие липсващата му дотогава политическа физиономия. През ноември 1990 г. се стигна дотам, че националисти

обявиха независима Разградска република

която се опълчи на правителството на Андрей Луканов. Тогава те бяха настроени антикомунистически. Това опровергава думите на Збигнев Бжежински, че национализмът бил "последно убежище на комунизма".

Този цитат придоби популярност две години по-късно, когато ОПТ влезе в парламента в коалиция с БСП. Обяснението за този политически лупинг беше просто - ДПС подкрепи правителството на Филип Димитров след парламентарните избори през 1991 г. и кандидата на СДС Желю Желев на президентските през 1992. Националистите по парадоксален начин станаха функция на ДПС. Те се идентифицират като анти-ДПС и винаги са в противниковия лагер. Коалицията дори искаше забраната на движението като етническа партия.

Забележете, че националистите, от ОПТ някога до "Атака" днес, разчитат не на антитурска, а на антидепесарска риторика. Никой от тях например не се обяви срещу опитите на Гюнер Тахир да мобилизира изселническите гласове от Турция на последните парламентарни избори. За тях е приемлив всеки политик, който успее да издърпа черджето изпод краката на Ахмед Доган.

Другата примитивна черта на българския национализъм засега е, че по същество той е иредентистки. Иредентистите са хора, които смятат, че всеки етнос трябва да има своя държава, съответно всяка държава трябва да е еднонационална. Хитлер го е формулирал в прочутия си лозунг: "Един народ, една държава, един водач!" А пътят към това е "турците - в Турция", както се говореше по време на "възродителния процес", когато имаше и само една партия.

В левицата отпреди 10 години национализмът вирееше добре по още една причина: изолационизма. След краха на съветския блок БСП се обяви за нещо като неутралитет. Като премиер Жан Виденов говореше за европейска, но не и за евроатлантическа ориентация. Значи: България в ЕС, но не и в НАТО. Това импонира на много от избирателите, симпатизиращи на национализма.

Разводът с левицата дойде

именно след като тя изостави изолационизма като партиен курс. Историческия завой направи сегашният президент Георги Първанов, когато оглави БСП през 1997 г. На изборите тогава той стана депутат от Кърджали и отказа да отстъпи мястото си на човека на ОКЗНИ. Този конфликт, останал някога на втори план, се оказа знаков. Не че Първанов е антинационалист. Той е историк, а историците още от времето на Паисий се изявяват като най-големите патриоти. Първанов пръв разбра, че БСП ще остане в международна, а може би и във вътрешна изолация, ако не възприеме курса на евроатлантическа, а не само на европейска интеграция. Благодарение на това се стигна до негласния съюз с ДПС, който му помогна да стане президент.

Генерал Ангел Марин, който се беше превърнал, волно или не, в знакова антинатовска фигура през управлението на Иван Костов, получи удовлетворението да победи на избори уволнилия го Петър Стоянов. Но той трябваше веднага след това да направи две важни заявления от името на новия президент: че референдум за членство в НАТО няма да има и че БСП се извинява за "възродителния" процес.

В новата левица вече нямаше място за изявените националисти. Те бяха изтласкани на по-задни позиции и отпаднаха от кандидатдепутатските листи. В резултат на промените там се получи вакуумът, от който се роди успехът на "Атака". В момент, когато огромното мнозинство от нацията беше против ангажименти в Ирак, в парламента нямаше кой да изрази това мнение.

Евроскептицизмът също беше табу

за депутатите. В резултат стотици хиляди хора се почувстваха без политическо представителство в предишното Народно събрание. Загубата на тези гласове беше цената, която левицата плати за новия си курс.

Всъщност успехът на "Атака" е доста скромен, тъй като й липсва харизматичен лидер. Жорж Ганчев, който се опитваше да свири на същата струна в душата на избирателите, привличаше три пъти повече гласове. В крайна сметка обаче всички националистически политически формации - и вече създадените, и тези, които се планират - като евентуалната партия на столичния кмет, ще ударят преди всичко и най-силно "Атака". На прага на ЕС в България няма достатъчно избиратели, които да вкарат в парламента две такива формации. Освен това гласове от този контингент ще дърпат формации като "Нова зора", които се обявяват за "национализъм с човешко лице" - без ксенофобската риторика и примитивната демагогия в стила на "Атака", и ДСБ, и ВМРО, и "Новото време".

Малко вероятно е някоя националистическа формация да може сама да спечели избори. Може обаче да обърка сметките на големите, както на президентските избори през 2001 г. ги обърка друг популярен генерал - Богомил Бонев. Което не е малко.

 

Публикуван във в. „Стандарт” на 7 март 2006 г.