Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Анализи

Милошевич - нашият пропуск за Европа

Интересите на България изискват той да остане на власт

Крум Благов

Най-после подписахме с Румъния за Дунав мост 2 и затова трябва да благодарим преди всичко на сръбския президент Слободан Милошевич. Щеше ли да има втори мост, ако Европа не бе натиснала Румъния? А това нямаше да стане без Слобо. Защо ли? Ето защо.

В училище ни втълпяваха геополитическия предразсъдък, че сме на голям световен кръстопът. Това отдавна просто не е вярно. От днешна гледна точка

София няма първостепенно стратегическо значение

Първо, Турция вече не е Османската империя с нейния огромен пазар, включващ България, Македония, половин днешна Гърция и Албания. Второ, Близкият изток вече не е колония на Англия и Франция. Трето, НАТО има възможност да контролира Черно море (т. е. Русия) от турския бряг. България не е важна нито за комуникациите на Североатлантическия пакт, нито на Европейския съюз. Тя може да бъде заобиколена по трасето Белград-Скопие-Солун-Истанбул. Там железопътна линия е била изградена още по времето на султана и днес тя е много по-важна за Европейския съюз от линията Белград-София-Истанбул, защото осигурява сухоземната връзка на Гърция с нейните съюзници от ЕС.

Така че Белград е далеч по-важен кръстопът за Европа от София и нуждата от Дунав мост 2 възникна заради Солун като алтернатива на естествения и по-кратък път през Сърбия. Тази нужда ще отпадне, ако вместо Милошевич в Белград управляват прозападно ориентирани политици, които няма да създават проблеми на ЕС и НАТО. Затова, колкото и куриозно да звучи, падането Милошевич ще има тежки последствия за България. То ще забави приемането ни в Европейския съюз и НАТО, а може и съвсем да ги осуети.

Белград от 120 години е съперник

на България за благосклонността на Великите сили. Още през 1885 г. след победата при Сливница Австро-Унгария с дипломатическа намеса спира настъплението на българските войски и осуетява разгрома на Сърбия. В началото на ХХ век, със смяната на династията на Обреновичите с Карагеоргиевичите, Белград се преориентира към Русия и нейните съюзници Англия и Франция. Отчитайки по-важното стратегическо значение на Сърбия, Русия оттогава я толерира във всички спорове с България.

Руските интереси и приоритети на Балканите вече цял век остават едни и същи и се преследват със завидна последователност, без значение дали в Петербург и Москва управляват царе, комунисти или демократи. Ще припомня само три исторически факта:

1. След Балканската война руският цар Николай II мълчаливо подкрепя сръбските претенции към Македония и ревизирането на договора, станал основа за Балканския съюз;

2. През 1944 г. Сталин не само оставя тези територии на Тито, но принуждава и Георги Димитров да започне преговори за влизане в Балканска федерация, т. е. за поглъщането на България от една доминирана от Сърбия Югославия. Само разривът между Тито и Сталин спасява нашия суверенитет;

3. Елцин бе адвокат на Белград по време на Косовската криза.

Макар и комунизирана, Титова Югославия си остана галено дете на своите съюзници - победителите във Втората световна война. Именно тяхната закрила възпря Сталин да се наложи над Тито със сила. Хитрият хърватин използва своята независимост и превърна страната си в лидер на Третия свят и във важен световен политически фактор - нещо като неутрална зона за противниците в студената война.

За наш късмет наследниците на Тито са много под неговото равнище. Те загубиха благосклонността на Запада, а заради това и своята империя, подарена им от техните съюзници още след Първата световна война. Хърватско, Словения, Македония и Босна се изтръгнаха от сръбската опека. Междувременно се извърши преразпределение на света и Русия остана сама срещу НАТО. Сърбо-Югославия на Милошевич е единственият й съюзник не само на Балканите, но и в Европа.

Имаме уникалния шанс

заради русофилството на Милошевич да станем за Запада по-важни от сърбите, въпреки че те са в по-благоприятно географско положение. Вече се случи нещо невероятно - ходът на историята поправи грешката на нашите политици от 1912 г., когато в името на Балканския съюз те се съгласяват на подялба, вместо на автономия на Македония. Може да се каже, че с 90-годишно закъснение спечелихме Междусъюзническата война.

Разбира се, НАТО и особено САЩ не са се отказали от битката за Белград. Израз на това са многобройните инициативи за демократизиране на Сърбо-Югославия, подкрепата за черногорския президент Мило Джуканович и т. н. САЩ всячески подкрепят опозицията, но с това всъщност я дискредитират, защото за сърбите Милошевич се явява защитник на интегритета и териториалната цялост на страната им. За наше щастие.

Една прозападна Югославия ще намали интереса към България като потенциален съюзник на Запада. ЕС ни подкрепя и кани на преговори само защото има нужда от санитарен кордон около Белград. Ето защо за нас е жизнено важно президентът на Сърбо-Югославия да остане на поста си още поне един мандат - докато приключим преговорите с ЕС.

Нашите политици са в деликатна ситуация. Те трябва да участват в инициативите за демократизиране на Сърбия, за да правят поведение пред ЕС и особено пред САЩ, но такъв процес в настоящия момент би бил пагубен за нашето интегриране към Европа. За съжаление не съм сигурен, че всички основни политически сили разбират тази тънкост.

Сърбофилството, демонстрирано днес най-ярко от дейци на БСП, е стара слабост на нашите политици от почти всички партии. И земеделците-пладнари на д-р Г. М. Димитров, от които произхождат пряко всички днешни безенесета в ОДС, са виждали бъдещето на България като част от Югославия. Дори СДС имаше период на заиграване със сръбската опозиция преди последните парламентарни избори.

За разлика от тях белградските политици винаги са били забележително сплотени в разбиранията си за своите национални интереси. Сърбите ясно виждат в България съперник и винаги са поощрявали дестабилизацията на властта в София, като са приемали всички политически емигранти - и земеделците, и звенарите, и даже комунистите по време на уж “фашисткия” режим на крал Александър. От Белград са подготвяни няколко преврата в България.

Ние също сме давали подслон на Никола Пашич, но признателността не го спира по-късно като премиер на Сърбия на два пъти да забие нож в гърба ни и да откъсне от България Западните покрайнини. Ако някой си мисли, че демократите Джинджич или Драшкович, дошли на власт в Белград, няма да потискат българите от Босилеград и Цариброд, горчиво се лъже.

Сърбофилството е балкански вариант

на славянофилството, което пък е другото име на руския империализъм. Всички приказки за “православни оси”, изричани от хора, които не знаят да се кръстят, не са нищо повече от антинатовска и антиевропейска пропаганда.

Понеже се съмнявам в зрелостта на българските политици, си позволявам да им препоръчам два начина да закрепят властта на Милошевич, без да се конфронтират със Запада. Напротив, на думи те даже ще се борят против него.

1. Да повдигнат въпроса за репресиите над българите в Западните покрайнини. Нарушаването на човешките права е близка и разбираема кауза за западната цивилизация. Именно с такива обвинения албанците в Косово спечелиха общественото мнение в страните - членки на НАТО за войната срещу Югославия. В същото време това ще консолидира сърбите около Милошевич и ще ги втвърди срещу намесата на Запада във вътрешните им работи.

2. Да ускорят изграждането на железницата от Гюешево до Скопие. Безобразие е, че България, която се има за по-голяма сестра на Македония и на два пъти я е включвала за по три години в своите граници, не е направила това досега. Дори македонците да не искат, ние трябва да им построим и да им подарим техния участък. Това ще ликвидира икономическата зависимост на Скопие от Белград, тъй като ще създаде алтернативна връзка с Европа през София, Видин и Дунав мост 2.

Публикуван във в. „24 часа” на 5 юли 2000 г.