Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Анализи

Интелектуалният тероризъм

Крум Благов

Бъдещето хвърля сянка върху настоящето

Томас Камбъл

Моят приятел Мейлмют Кид, с когото като момче обичах да бродя по пъртината край Юкон, веднъж на Четиридесета миля каза: “Животът е комар, а хората са комарджии. Те залагат всичко, каквото имат, при вероятност едно на хиляда. Лишете ги от тая вероятност и.... те няма да играят.” Той бе добър психолог. В една игра на живот и смърт бе успял да спечели и да предотврати дуела между своите другари Бетълз и Лон Макфейн, като заложи на нещо, по-скъпо от живота: на страха от бъдещето.

Това е може би най-човешкият от всички страхове, защото на непосредствената опасност реагират всички живи същества, но от надежда се нуждае само човекът. Надеждата е упование в бъдещето, а безнадеждността – страх от него. Сигурно затова хората най-често, а вероятно и единствени от всички видове имат силата да надвият инстинкта за самосъхранение. Самоубийството може да бъде акт на отчаяние или премислена саможертва, но винаги е продиктувано от безнадеждността на по-нататъшното съществуване т. е. от липсата на бъдеще. Ние се страхуваме от това повече, отколкото от мъките на настоящето. Затова родителите са готови да загинат за децата си, затова болните предпочитат да ускорят сами края си не когато страданието им е болезнено, а когато е неизлечимо.

Дори когато се разделяме с човек, който ни е много скъп, ние изпитваме болка не заради това, което сме преживели с него, защото то така или иначе ще си остане само спомен, а заради онова, което сме очаквали да преживеем, значи страдаме заради провалените си надежди. И ревността не е нищо друго освен завист или омраза към човека, който е откраднал бъдещето ни, за да го преживее с друг.

Страхът от бъдещето може да се използува не само с благородна цел. С помощта на надеждата човек може да бъде манипулиран много резултатно. Щом той се бори докато я има, най-сигурният начин да го победиш е да му я отнемеш и да направиш борбата безсмислена. Само че безнадеждността може да тласне личността към напредвидими, отчаяни постъпки, тъй че е безполезна и следователно неразумна. Победителят не получава никаква изгода. За да бъде покорен, човек трябва да бъде оставен не без шансове, а без сигурност, с други думи – бъдещето му да се постави под въпрос. Заплахата е страшна само докато не бъде реализирана. С осъществяването си тя се изчерпва, изчезва.

Не използва ли тъкмо този метод тероризмът? От заложника няма да има никаква полза, ако той бъде унищожен. Eфикасна от гледна точка на целта е само угрозата.

Докато физическият тероризъм често е еднократен акт, интелектуалният е постоянен, защото човек винаги има бъдеще. Докато дишам се надявам и докато се надявам, ще дишам. Някои може да се утешават с мисълта на Чудомировия бай Йото “и я че изокам некой ден”, но когато този ден дойде, обикновено се сещат, че бъдещето не е само в живота, а и в близките им, та по-добре да не окат.

Прави каквото правиш – за после мисли. Кажи каквото искаш – за после мисли. Мисли каквото мислиш... Не, можеш да мислиш каквото си искаш.

Безнравствеността на интелектуалния тероризъм е в това, че той ни принуждава да бъдем лицемерни и прекрасно го знае. Страхът от бъдещето – една неопределена и затова още по-ужасяваща заплаха – е инструментът, с който той дяла, извайва или изсича (според случая) съдбите на хората.

Логично е, че тъкмо затова амбициозният човек може да бъде манипулиран по-лесно. Той има определени надежди за бъдещето – нека ги наречем желание за кариера в най-добрия смисъл на думата. Всъщност можем да приемем понятието във всичките му отсенки, но за кариериста мръсник не е необходима принуда, за да извърши нещо нечестно или поне противоречащо на възгледите му, доколкото ги има. Неговият случай можем да не разглеждаме. Да говорим за честния човек с амбиции за – хайде, тази дума е по-приемлива – изява. Отнемете му възможността за изява – и той ще бъде свършен. Поставете я в зависимост от поведението или по скоро послушанието му – и той ще стане управляем. Заложник за това е неговото бъдеще. Спрямо доволния от положението си човек този инструмент е неприложим. Той не може да бъде уплашен от перспективата, че вечно ще остане това, което е.

Този, който не се страхува, остава извън контрол и следователно представлява заплаха. По тази причина интелектуалният тероризъм се стреми непрекъснато да разширява влиянието си, да търси слабото място на хората. Един иска да следва, друг да иде на работа в чужбина, трети... Дори да не е ясно към какво точно се стреми третият, трябва да му се даде да разбере, че постъпките му влизат в личен картон, кадрова справка или някъде другаде, че за думите му се държи сметка. Човек трябва да има чувството, че живеейки, пише обвинителен акт срещу своето бъдеще.

Разбира се, ние трябва да бъдем отговорни за постъпките си, да си даваме сметка за последиците от тях предварително. Когато сгрешим, трябва да се мъчим до поправим грешката си или поне да я изкупим. Но от интелектуалния тероризъм не може да се измоли прошка.

Всяко препъване го радва, защото му дава власт над нас. За да я оправдае, той замества личността с биографията и родословното дърво. Оттук и неговият пиетет към документа. Няма значение какъв си, важното е каква е характеристиката ти.

Изпаднал в зависимост, човек започва да съобразява постъпките си не с морала, а с това как биха могли да бъдат изтълкувани и отразени. Фактът е нищо, мнението за него – всичко. Критерий за истината става ползата или по-точно изгодата (защото от истината според мен винаги има полза). Откровеността се превръща в неблагоразумие, ограничеността в признак на зрелост, парализиращият волята страх се лансира като чувство за отговорност.

На всичко отгоре интелектуалният тероризъм не желае да се съобрази с предупреждението на Хосе Марти, че величието на нацията е в нравствеността на хората, защото единствената му цел е да пребъде на всяка цена. В този смисъл той е неспособен на съзидание, с една дума – ялов.

Рецепта за борба с тероризма засега няма. Всяка от жертвите трябва сама да решава как ще постъпи. По-бойките предпазливо се опитват да разширят границите на позволеното с риск да ги прекрачат. Пасивните кротуват с надеждата, че сили извън тях ще накарат един ден похитителите да капитулират. Срещат се, макар и много рядко, безумци, готови да провалят бъдещето си. Можем да ги наричаме луди, ексцентрични или лекомислени, но те може би единствени са си задали въпроса каква е гаранцията, че заложникът е още жив.

Публикувано в сп. “Общество и право”, брой 2 от 1988 г.,

под заглавие “Между обещанието и заплахата”