Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Анализи

Всички сме братовчеди!

Партиите са създадени на роднинско-земляшкия принцип и другояче не могат да функционират

Крум Благов

Това, че зетят на днешния министър-председател Иван Костов бил съдружник на собственика на ресторанта, в който премиерът обядвал, може да се смята за случайно съвпадение. Вероятно даже инициативата за това съмнително от европейска гледна точка съдружие не е била на премиера или на зетя, а на Славчо Христов. Нима Иван Славков стана генерален директор на телевизията по искане на Тодор Живков? Ние, българите, сме устроени така – знаем как да угодим на силните. У нас се смята съвсем естествено да роднините на властниците да се уреждат.

Лозунгът “Долу братовчедите!” не е нещо ново, защото и братовчедите не са от вчера в българската политика. Дали ще ги наричаме братовчеди, шуробаджанаци или приятелски кръгове е въпрос на терминология. Тези думи са синоними и в България означават политически партии. Защото не политиците създават приятелските кръгове, а обратното: партиите у нас се раждат и функционират на роднинско-земляшкия принцип. Може да се каже, че всички политици са братовчеди.

Още първите ни премиери след Освобождението – Драган Цанков, Петко Каравелов, Стефан Стамболов, все мъже, които днес смятаме за велики, издигнали сме им паметници, нарекли сме улици и булеварди с тяхното име, са управлявали с помощта преди всичко на своите роднини и земляци.

Когато Драган Цанков съставя първия си кабинет, поверява МВР на своя съгражданин от Свищов Георги Тишев, а най-важните дипломатически въпроси на племенника си Кирияк Цанков. При управлението на Петко Каравелов партията му се попълва с копривщенци и тревненци, роднини на премиера и на съратника му дядо Славейков. Племенникът на Каравелов Рашко Маджаров и синовете на Петко Славейков дълги години са депутати и министри от Демократическата партия.

Приятелският кръг на Стамболов

Стефан Стамболов взема властта с помощта на зет си подполковник Сава Муткуров и за благодарност го прави регент. Тримата регенти са зетят, шуреят и землякът на шурея Георги Живков. После Стамболов става министър-председател, зетят – първият български генерал и военен министър, а финансите поема баджанакът на премиера Григор Начович (жените им са първи братовчедки).

Министрите на Стамболов, които не са негови роднини, са му земляци от Търново и околностите: Христо Белчев, Панайот Славков и споменатият вече Живков. За повече не е имало място, защото правителствата по онова време са се състояли от шестима души.

При второто управление на стамболовистите правителството се ръководи от Димитър Станчов, братовчед на жената на Стефан Стамболов. По това време изгрява звездата на Никола Генадиев, млад адвокат, който се оженва за дъщерята на подпредседателя на Народното събрание Иван Халачев. По-късно Генадиев оглавява партията, а когато кумът му Васил Радославов става премиер, го прави външен министър.

Приятелският кръг на Стамболийски

Стамболийски също е имал своя приятелски кръг. Първият му съратник е неговият кумец Райко Даскалов. На него е поверено МВР, а за секретар му е даден Иван Бояджиев, женен за дъщерята на Стамболийски Милена. Малко по-късно военен министър става племенникът на Стамболийски Константин Муравиев.

На същия принцип е изградена БСП, най-старата съществуваща днес партия. До смъртта на основателя й Димитър Благоев силната фигура в ръководството на БКП е зет му Коста Янков. След смъртта им с помощта на Коминтерна партията е овладяна от Георги Димитров, наследен на поста министър-председател от зет си Вълко Червенков. Тодор Живков, дъщеря му, синът му и зет му са едва третата комунистическа династия. Превратът срещу тях бе дело пак на роднини: Андрей Луканов и кумът му Петър Младенов.

БКП с пълно право се наричаше до преди десет години Благоевско-Димитровска. Имената на партиите у нас са само за благозвучие и за учебниците по история. Всъщност в пресата и във всекидневния живот Народнолибералната партия на времето си е била наричана просто стамболовистка, прогресивнолибералната – цанковистка, либералната радославистка и т. н. - според името на старейшината на рода. А днес се казва, че “Орион” се е провалил в управлението или че “олимпийците” имат абсолютно парламентарно мнозинство.

Родът гарантира лоялността

Нещата не се променят от имената, които им даваме. Ето защо лозунгът против братовчедите е колкото верен, толкова и лицемерен. Той е измислен пак от братовчеди, но от друго коляно, които са в опозиция и се страхуват, че до изборите приватизацията може да приключи без тяхно участие.

Всъщност шуробаджанащината е генетичен дефект на нашия политически живот. Третата българска държава е възстановена в резултат на руска военна намеса и всички институции у нас са създадени по чужд образец: Търновската конституция – по белгийски, войската – по руски и т. н. България прескача в капитализма и демокрацията с външна помощ при огромен дефицит от подготвени или дори просто образовани хора. Българинът пренася в новия за него политически живот единствено познатия му патриархален модел, при който всички се подчиняват сляпо на главата на рода, а той разчита безусловно само на потомците си.

В резултат на това политическите партии не се формират от съмишленици, а обикновено от една или няколко по-издигнати личности, около които се групират верни хора без собствено мнение и принципи: роднини, земляци или лица с користни подбуди. Тези хора, които са огромната маса от членовете на всяка партия от Освобождението до днес, са нещо като запалянковците по мачовете. За тях има само добри и лоши, като добри са нашите. Единственият им критерий за оценка на една постъпка или дума е кой я прави или казва.

За партизаните (сега ги наричат клиентела) всичко е добро, когато го вършат нашите, освен ако, разбира се, самите те са зле. Трудно е да си верен, когато си гладен. Следователно от съществено значение за членската маса на всяка партия или поне за нейната върхушка е личното благополучие. Оттук българският политически елит си представя управлението не като реализация на някакви принципи, а като изгода. Затова е предан само на водачи, които ценят лоялността повече от компетентността и я поставят над закона.

Да си водач в България означава да вървиш след членската маса. Всеки партиен шеф, който не отговаря на нейните очаквания, рискува да изгуби контрола върху собствената си организация или да бъде изхвърлен от нея (пример – бившият президент Желю Желев).

Нещо повече – поради ниското национално самочувствие най-силният аргумент е, че нещо се прави така в чужбина. По-рано сакралните слова бяха “челният съветски опит”, а сега – “европейските критерии”. По същество обаче става дума за едно и също: за копиране на норми, които в България просто не работят.

Публикувано във в. “24 часа” на 13 май 2000 г.