Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



Анализи

Досиетата - от Бончо до Гоце

Защо лидерът на СДС подаде оставка, а президентът беше преизбран

Крум БЛАГОВ

От многото истински и мними досиета на сътрудници на Държавна сигурност, пуснати в масово обръщение през последните 18 години, две заслужават особено внимание. Първото е от началото на прехода – беше разгласено в края на 1990 г. Става дума за досието на агента Бончо, който – според хората, които го тиражираха – бил сегашният независим депутат Петър Берон. По онова време той беше председател на Координационния съвет на СДС, фактически ръководител на парламентарната опозиция и потенциален бъдещ премиер на България.

Второто досие беше разгласено официално само преди няколко дни, макар че за него се знае още от навечерието на миналогодишните президентски избори. То е на секретния сътрудник Гоце. Под това име според действащата комисия по досиетата през октомври 1989 г. е бил вербуван днешният президент Георги Първанов. Тези две досиета обрамчват българския преход, те са

 

знакови за обществените настроения

 

в неговото начало и в неговия край. През 1990 г. Петър Берон подаде оставка от всичките си постове и заяви, че се оттегля от политиката. През 2006 г. Георги Първанов беше преизбран за президент с небивало мнозинство.

Защо два сходни случая, разделени от 16 години, доведоха до диаметрално противоположни резултати? Дали Гоце обясни миналото си по-сполучливо от Бончо? Не, и двамата възприеха един модел на поведение – не на пълно отричане - все пак има документи, а на търсене на приемливо, така да се каже, научно обяснение. Берон твърдеше, че трябвало да пише отчети за задграничните си командировки като орнитолог, Първанов – че го поканили да редактира спомените на участник в македонското освободително движение като историк. И двамата не подозирали, че всъщност работят за ДС.

Не се наемам да оспорвам техните твърдения. Всяко действие има обективна и субективна страна. Дори към престъпниците съдът е по-снизходителен, когато констатира, че макар от обективна гледна точка да са извършили престъпление, от субективна не са съзнавали характера на деянието си. Нека приложим презумпцията за невиновност не само в правото, а и в политиката. Да приемем, че Берон и Първанов са били заблудени от Органите – както по онова време величаеха себе си служителите на ДС.

Разликата не е в политиците, а в избирателите. Просто през 1990 г. за тях никакво обяснение за връзки с репресивния апарат на комунистическата държава не беше приемливо. Затова Берон си отиде. През 2006 г. към този тип минало вече имаше търпимост, затова Първанов беше преизбран. Впрочем по същата причина година по-рано самият Петър Берон успя да влезе в парламента на гребена на вълната, наречена “Атака”.

Тези два случая маркират началото и края на прехода, който премина под уж всеобщото желание да отворим досиетата и да се пречистим от мръсотията на миналото. Ето, видяхме много агентурни дела, дори такива, които, както се оказа, отдавна са унищожени – например досието на агента Димитър, от което в архивите е останало само едно картонче. Обаче

 

катарзисът не се състоя

 

Защо нетърпимостта от 1990-а изчезна? Ще ви кажа моето обяснение, без да претендирам, че е пълно или единствено. Още във Великото народно събрание, където беше създадена първата комисия по досиетата, политическата воля за отварянето им изчезна или по-точно се превърна в празен лозунг. По начало тя съществуваше само в опозицията, т. е. в СДС, но поради обществените настроения, за които стана дума, управляващата БСП не можеше да се противопостави. Затова тя започна да вади досиета избирателно – Петър Берон май беше първата жертва. (Същия подход миналата година приложи настоящият министър на вътрешните работи Румен Петков – няма нищо ново под слънцето.)

По това време обаче репресивният апарат, обвинен за гоненията на политически противници по времето на Живков, вече беше разочарован от партията, която в неговите очи го беше предала. Част от ченгетата предложиха услугите си на опозицията и от този момент започна деленето на агентите на “наши” и “ваши”. “Нашите” бяха защитавани и оправдавани за миналото си. Когато в “Репортер 7” публикувахме досието на агент Димитър, не друг вестник, а органът на опозицията “Демокрация” публикува опровержение на Кеворк Кеворкян в смисъл “аз не съм той”.

Всяка партия започна да превъзпитава своите привърженици в търпимост към “своите” агенти, да използва тяхната информация и връзките им и да ги възнаграждава с постове. СДС обяви за “комунистическа провокация” разгласяването на истината за агента Александър – депутата Христо Иванов, който водеше предизборната кампания на Желю Желев за президентските избори през 1992 г. Обяснението беше, че той е от “добрите” – работел в научно-техническото разузнаване, т. е. осигурявал на закъсалата българска промишленост високи технологии по втория начин.

Оттогава до днес всички разобличени се придържат само към два модела на поведение – отричането (“за мен има само някакво картонче” – пример са Георги Марков и Кеворк Кеворкян) или оправдаването (“аз бях от добрите, заради мен никой не е пострадал” – пример Владимир Каролев).

 

Не чухме от някого думи на покаяние

 

Или по-скоро това стана само веднъж, но затова пък го предаваха по телевизията. Имам пред вид Георги Коритаров. Но за него – по-нататък.

В същото време пред масовата публика се лансираше версията за инфилтрирането на агенти в опозицията още по времето на Живков. Несъмнено ДС е имала такава задача. Но възможно ли е президентите от СДС Желев и Стоянов да не са знаели, че имат в екипите си общо 10 бивши агенти, секретни сътрудници и явочници? За някои от тях информацията беше публична тайна. Въпреки това Желю Желев назначи Георги Марков за конституционен съдия, а Петър Стоянов взе в екипа си Владимир Филипов. Имало ли е тайна сделка на новите, демократични управляващи с отломките от Държавна сигурност?

Малко по малко нетърпимостта от началото на промените започна да изстива. Идеите, както е забелязал Ленин, стават движеща сила на историята, когато овладеят масите. Всъщност жаждата за разобличение на доносниците не беше съществен политически фактор още през 1997 г., когато на власт дойде ОДС и прокара първия закон за разсекретяване на досиетата. Лустрационните текстове, които се предлагаха тогава, трябваше да заместят изчезналото обществено негодувание срещу доносниците.

Самият закон беше едно голямо разочарование. Той за първи път сложи знак за равенство между доносник и агент, агент и щатен офицер. (Сега това вече е обичайна практика.) Всъщност последната категория не се нуждаеше от разобличаване, тъй като беше известна и следователно не можеше да бъде изнудвана заради миналото си. Задачата на закона, изглежда, беше да се разкрият “чуждите” агенти и да се опазят “своите”. Как да си обясним, че по онова време не беше обявено нищо за депутата Красимир Каракачанов, освен с това, че беше от мнозинството? Така СДС - модел 1997 г., възприе напълно комунистическата практика на БСП от 1990 г. да използва досиетата с политическа цел. Идеята за моралното пречистване беше погребана завинаги.

От 1997 г. вече цяло десетилетие законите за досиетата ни дават възможност да научим само части от истината. И от комисията на Методи Андреев, и сега получаваме нещо като пъзели, които трябва сами да сглобяваме и да гадаем какви са били липсващите им части. Причините не са в комисиите – те имат стриктен регламент. Но още през 1990 г. досиетата на определени хора са били прочистени и много от тях го знаят, затова са дръзки до наглост. Други са изнесени и с тях се върти търговия, която продължава до днес. Произведоха се фалшификати, така че хората се чудят на кого да вярват и в края на краищата не вярват на никого. Истината и лъжата се смесиха.

И още нещо. През тези 18 години от падането на Живков израсна цяло поколение, което вече има избирателни права. То не познава страха и не знае какво е ДС, агент, шестак. Тайният език на миналото му е непонятен, а често и безинтересен.

Един от най-съществените въпроси е защо по онова време не беше обявено досието на Георги Първанов, който в 38-ото Народно събрание беше ръководител на опозицията, а през 2001 г. се изправи на президентските избори срещу Петър Стоянов. Цели шест години то е преседяло в Националната разузнавателна служба, наследник на архива на Първо главно управление на ДС, която беше на подчинение на президента Желю Желев. Дали този коз е бил преценяван още тогава като слаб, или е бил пазен за резерва в бъдеще? Ако е вярна втората хипотеза, сините политици са се излъгали жестоко. Защото

 

бомбата не гръмна – барутът се овлажни

 

Равнодушието към миналото, което постепенно се възцари в обществото, има неочакван резултат: щом съпричастността към ДС вече не се смята за срамна, досиетата трудно могат да се използват за изнудване.

Изглежда нелепо, когато десните политици настояват за отварянето на тайните архиви – нещо, което имаха възможност да направят, но не свършиха. Петър Стоянов дори се зарече да не стъпи в студиото при Коритаров, защото сътрудничил на ДС. Да, но една година след тази закана предаването на Коритаров трупа рейтинг, а Стоянов е млад политически пенсионер. Защото не разбра поуката. А тя е, че само избирателите правят политика силен и само зрителите (респективно читателите или слушателите) превръщат журналиста във фактор. Главният редактор може само да го уволни. След което популярният водещ ще бъде поканен в конкурентната медия.

Ето защо призивът “свалете Коритаров от екрана” беше безрезултатен. В една демократична държава с пазарна икономика от екран сваля само зрителят – ако е толкова възмутен, че си гаси телевизора, когато види неговото лице на екрана. Тогава рейтингът на предаването пада и водещият си търси друга работа в по-малка медия. Това може би беше възможно през 1990 г., но не и през 2006-а. Благодарение на дружните усилия на политиците от всички цветове.

След като усетиха, че думите агент, ченге и доносник вече не са мръсни,

 

управниците ни започнаха явна реабилитация

 

на кадрите на ДС. Симеон Сакскобургготски искаше да вземе за свой съветник Бриго Аспарухов и само външният натиск го спря. В екипа на президента Първанов има толкова агенти, секретни сътрудници и явочници, колкото в двете предишни администрации, взети заедно. Човек остава с впечатлението, че за да станеш секретар по външната политика на държавния глава, непременно трябва да си стажувал в ДС.

Не съм привърженик на конспиративната теория, че всичко, което се случи с досиетата, е някакъв пъклен план, замислен едва ли не още по времето на Живков. Всеки крои планове, които се сблъскват или взаимодействат с чуждите и в резултат се случва това, което наричаме живот. Замисълът на политиците може да не е бил такъв, но действията им се оценяват по резултата.

Новата комисия по досиетата все още предизвиква обществен интерес. Тя извади имена и факти, които нито веднъж досега не бяха оповестявани – например за явочника Славейчето, станал по-късно министър на вътрешните работи и вицепрезидент - ген. Атанас Семерджиев. Но скоро и нейните разкрития ще отидат по-назад в новините и по страниците на вестниците, защото всяко чудо е за три дни – особено ако се опитват да ни го пробутват 18 години. Сигурно скоро ще бъде зададен въпросът трябва ли да се харчат пари за някакви парчета истина, които май не интересуват никого освен историците.

Да, за съжаление морални присъди над сътрудниците на ДС няма да бъдат произнесени или ще дойдат посмъртно. Георги Първанов е оправдан, щом беше преизбран за президент. Но все пак тези присъди не са окончателни. Те могат да се обжалват пред историята и последната дума ще е нейна. В Германия след войната към хитлеровия режим са се отнасяли много по-толерантно, отколкото по-късно. Едва когато е израснало ново поколение с други морални ценности, поколение, което не е имало личен досег с диктатурата, е възникнал срамът от нея, от това, че родителите им са допуснали такъв режим да дойде и да остане на власт.

Така че някой ден съд все пак ще има и ползата от комисиите е, че те подготвят доказателствата на обвинението. Лошото е, че на тази бъдеща подсъдима скамейка ще бъдем и ние – като мълчаливи съучастници, които не успяха да се преборят за истината дори тогава, когато това вече не беше рисковано.

Публикувано в сп.  „Обектив”, брой 145 от юли 2007 г.